- Ако се убедя, че аз съм виновен, ще се самоубия! - убедено изрече художникът.
- Не говори глупости! - изкрещя Рая.
- Само така ще убия чудовището в мен... Не разбираш ли? - погледна я отчаяно Оги. - Не заслужавам да живея!
- Престани да се самосъжаляваш! - тропна с крак момичето. - Това не са мъжки приказки! Дори бабинка не нарежда така на погребение...
- И теб разочаровах сега...
- Все още не си - каза момичето и отвори вратата на ателието.
- И ти ли ме оставяш? - отчаяно попита Оги.
- Заслужаваш да ти отговоря утвърдително - усмихна се Рая. - Но аз съм добричка... Отивам до магазина и когато се върна...
- Ще се върнеш ли?
- Няма лесно да се отървеш от мен! - отвърна тя.
- Искаш ли да останеш при мен тази нощ? - неочаквано и за себе си попита Оги.
- Наистина ли го искаш?
- Да.
- Само да се обадя на бабинка...
- Колко нежно го казваш изрече художникът. - Бабинка...
- Защото бабинка го заслужава - сериозно каза момичето.
- Целуни ме на тръгване.
Рая се върна назад, а Оги се изправи. Започнаха трескаво да се целуват като хора, на които им предстои дълга раздяла. Тя първа се отдръпна и му прошепна:
- Аз никога няма да те предам!
- Вярвам ти.
Преди да отвори вратата, Рая се спря и разпореди:
- Искам романтична вечеря.
- Имаше някъде свещи... - Оги се завъртя около масата. - Ще ги открия!
Тя му изпрати въздушна целувка и излезе.
109
Усеща парещи иглички по петите си. Изтръпнала съм, помисли си Рая и размърдва краката си. Ще й мине, ако мисли за нещо хубаво... Като за тази нощ... Бе една осъществена мечта... Отново се възбужда...
Когато се върна от магазина, Рая се изненада от приглушената светлина в ателието. Влизайки вътре, тя установи, че Оги бе разчистил масата от купищата кутии с бои и я бе покрил с два бели картона, които заместваха задължителната за романтична вечеря покривка. Върху капачка от буркан бе залепена изкривена свещ, чийто пламък хвърляше слаба светлина около себе си. В по-голям буркан бяха натопени тъмночервени хризантеми, а до тях бе поставена стъклена кана с вино. Оги я покани на единствения стол, а той седна срещу нея върху завивките, струпани в единия край на дивана.
- Почти романтично, нали? - несигурно я попита художникът.
- Истински романтично - отговори тя и двамата се целунаха през масата.
- Искаш ли да отидем на ресторант? В сепаре за двама? - сети се изведнъж Оги.
- А пръстен носиш ли?
- Не - озадачи се той. - Не нося...
- Когато се сетиш за пръстен, тогава ще ме заведеш на ресторант - засмя се тя.
- О, разбрах! Не е ли...
- Знам, че е рано - прекъсна го тя. - Просто се пошегувах.
Започна да изважда покупките върху масата, но Оги я дръпна и я сложи на коленете си. Тя го прегърна, а той свря главата си между гърдите й и започна с устни да разкопчава копчетата на блузата й.
- Ще ти помогна... - прошепна Рая.
- Не искам - пое дълбоко въздух той и загали с език гърдите й.
Рая не издържа, отскубна се от него и започна да се съблича, но не еротично, а толкова бързо, сякаш искаше да се хвърли в хладен басейн...
Мисълта за студена вода се задържа в съзнанието й, дори си представя дълбочината на хладен вир и гальовната ласка на водата по тялото си, когато се гмурва надолу. В същото време усеща влага по тялото си, сякаш се бе изпотила. Защо й е толкова горещо? Може би трябва да се дръпне от Оги?
Игличките в краката й стават безброй и Рая насила се опитва да отвори очи. Нищо не се вижда. Иска да извади ръцете си, но чаршафът й пречи - явно се е усукал около нея. Опитва се да мръдне настрани и успява леко да се отмести. Само за миг игличките се отдръпват, но после болката от техния допир се засилва.
- Оги? - прошепва в мрака, но никой не й отговоря.
Тогава усеща дима, който полазва по кожата й, стопля я с дъха си, преди да я задуши. Кашля и извръща глава.
- Оги, горим! - изкрещява Рая и наистина се събужда.
Оги не беше до нея. А тя се намираше някъде насред нищото между земята и небето. Сигурно сънува, трябва да излезе от кошмара, преди да загине в черната бездна. Искаше да разтрие краката си, но ръцете й не ги достигаха. Погледна надолу и отчаяният й вик се сля с грохота на преминаващ наблизо камион.
Под краката й се разстилаше жарава, събрала хиляди кървавочервени сърчица, които туптяха в неравноделен ритъм. Бяха живи същества, които й шептяха нещо, но тя отказваше да ги чуе. Тлееща дървена скара я отделяше от прекия досег с горящите въглени. Цялата бе омотана в мокър чаршаф и само босите й стъпала и главата й се подаваха от пашкула. Няма да танцува... Не е подходяща за нестинарка...