- Нямам достатъчно доказателства - промърмори комисарят.
114
- Тази нощ подпалвачът сбърка - категорично изрече Мишената, щом излязоха на улицата.
- Продължавай!
- Кога ми стана и ти шеф? - начумери се комисарят.
- Нетърпелив съм - изрече Радо и прозвуча вместо извинение. Но за малко да добави: „С какъвто се събереш...“
- А аз съм бил припрян... - засмя се шефът му. - Снощи към колко часа надзърнахме в ателието?
- През дворната врата само... неволно го поправи колегата му.
- Не ме поправяй, а отговори!
- Не съм засичал, но беше късно... - замисли се младият полицай. - Към осем, девет...
- И според мен беше толкова... - съгласи се Донов. - Видяхме ги да се натискат на прозореца...
- Само силуетите им... - непремислено изрече Радо.
- Те бяха вътре - ядоса се Мишената. - Не са били само картонените им сенки!
- Съгласен съм.
- Тогава... - успокои се комисарят. - Кога Аладжов е успял да занесе момичето някъде из „Боаза“, да напали огън, да изчака да стане жар и да я кара да му танцува?
- Поне няколко часа трябват - замисли се Радо. - Момичето е намерено към три сутринта... Имал е шест часа на разположение.
- Аладжов няма кола...
- Може да е взел такси - предположи отново той.
- Твоят приятел, който те вози сутринта, щеше вече да е разбрал от колегите си... - сети се Мишената. - Таксиджиите са най-голямата клюкарска агенция в града.
- Какво е щял да разбере? - разсея се Радо, защото пътят им пресече хубаво момиче и се шмугна в най-близката къща.
- Ако някой е возил влюбена двойка из „Боаза“...
Завиха към полицията и едва тогава Радо се обади:
- Аладжов спеше с дрехите си... Първо правиш секс, а после от срам се обличаш отново?
- Може и облечен да го правиш - погледна го изненадано шефът му.
- Но не и след романтична вечеря... Видя ли цветята, свещта, масата?
- Видях - замисли се комисарят. - Искаш да кажеш, че и той е излизал?
- Вероятно - отговори Радо. - Няма друго обяснение за облеклото му.
- Връща се и се просва безпаметен върху дивана.
- Със сигурност е безпаметен - съгласи се Радо.
- Но не съвсем - сети се Донов. - Има някакъв спомен за Рая между огнени цветя...
- Наистина приличаше на сън - много образно и нелогично - продължи младият полицай. - Поне както художникът разказваше... Сякаш описваше своя картина...
- Аладжов няма такава картина - убедено изрече комисарят. - Спомни се думите му за момичето...
- „Огънят не й подхожда“ - цитира Радо. - Помни, че я е викал да дойде при него...
- А това, дето е пътувал с влак... - сети се отново Мишената. - Не ти ли напомня за возене с автомобил?
- Влак или автомобил?
- До „Боаза“ няма как да стигнеш с влак! - тросна се комисарят.
- Някой ги е пренесъл - предположи Радо.
- Като предварително е подготвил жертвената клада...
- Тогава са били надрусани... - заключи младият мъж.
- Какво?
- Натъпкани с наркотици - поясни той.
- Не видя ли кръвния тест? - припомни му Мишената.
- А ако е фалшив?
115
Рая се губеше в белотата на стаята. Само разпилените й кестеняви коси внасяха топъл колорит в безкрайната пустота на белия цвят. Очите й бяха затворени и дишаше на пресекулки. На стола до леглото седеше прегърбена жена, облечена в черно. Смъртта държеше ръката на неговото Акварелно момиче, дърпаше я към нищото, но той нямаше да позволи на старицата да отнесе любимата му в мрака.
Оги рязко махна старческата ръка от Рая и падна на колене до леглото. Прегърна нежно любимата си и прошепна:
- Прости ми... Не знам какво стана... Отново мислех, че е сън... Виках те при себе си... А ти танцуваше сред огнени цветя... Защо не ме послуша? Огънят не е за теб...
Мъжът погледна към момичето, но то не реагира. Той през сълзи каза:
- Обичам те... Не мога да живея вече... Дори не искам да рисувам!
- Върви си! - хвана го за рамото Смъртта.
- Не ми я отнемай, моля те! - вкопчи се в тялото на момичето Оги.
- Ти си виновен, а сега съжаляваш - погнусено отвърна възрастната жена.
- Не знам как го правя... Наистина не знам... Дори не искат да ме арестуват! - проплака отново той.
- Господ ще те съди! - прекръсти се жената.
- Аз вече съм осъден - изрече художникът и излезе бавно от стаята, без да се обърне назад.
- Едва сега Рая отвори очи.
- Той ли те подпали, чедо? - попита баба й, като нежно я галеше но ръката.
- Не - прошепна момичето и се разплака на глас.
116
Мъглата бързо се изнасяше нагоре и слънчевата светлина завладяваше последователно хълм след хълм. Цветовете на есента създаваха усещането, че се движат сред огнен лабиринт, който бе пощадил само сивия асфалт по завоите на прохода „Боаза“. Слабият ветрец объркваше листата, които във въздушната суматоха смесваха багрите си и оживяваха.