Разгръщаше албумите, взираше се в композициите, сътворени от великите художници, но не за да плагиатства, а за да усети тяхното разбиране за образа. Само Салвадор Дали бе разчупил канона по зашеметяващ начин! Зрителният ъгъл бе отгоре и сякаш разпятието висеше в пространството, освободено от гравитацията. Светлината бе породена от сиянието, излъчвано от страдалеца и бе противопоставена на заобикалящия го космически мрак. Изключителен ракурс, изключителен рисунък! Никога нямаше да достигне подобно съвършенство! Искаше просто да открие своето разбиране за земното страдание и да го изобрази с несършенствата на собствените си сетива.
Когато реши, че е готов, избра най-голямото платно, върху което можеше за разгърне композицията, без да се загубят образите. Въгленът се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Настъпи го с крак и крехката му същност се превърна в черен прах. Оги се поколеба, но започна отново. Нямаше смисъл да отлага повече...
Рисуваше своето разпятие, защото само в него виждаше илюзорната възможност за спасение. Увесен върху грубото дърво, човек прозира екзистенциалната същност на своето битие. Ако след разпятието не успее да се възкреси, отива в небитието, защото е непригоден за този свят. За себе си вече бе намерил отговора...
Бе избрал необичаен зрителен ъгъл в златната среда разположи кръста, който излизаше от корубата на вековен дънер. По този начин кръстът се явяваше естественото продължение на Дървото на живота. То видимо умираше, изкривено от безкрайната тегоба, но неговият предизвестен край символизираше раждането на кръста - необходимото условие, за да се случи самото разпятие.
Човекът бе зад кръста с гръб към зрителя. Нима някой иска да гледа изкривеното лице на един мъченик? Десният му крак се сливаше със самия кръст, бе част от него, защото страданието е вътрешно присъщо на човешката душа. То се усещаше в цялостния образ на страдалеца - лактите на мъжа се спускаха рязко надолу и напомняха за скършения полет на един мечтателен дух, пръстите бяха разтворени в отчаян опит да избегнат съдбата, мускулите на краката пулсираха от болката.
Огънят едва тлееше в дъното на кръста и още не бе разгърнал разрушителната си същност. Тръненият венец бе непокътнат, защото болката от пламъка бе все още далеч от него. Спасението за мъченика бе илюзия, символизирана от часовника отляво, който отброяваше последните мигове, преди огънят да прегърне кръста. Книгата на живота, изобразена под часовника, бе обърната на последната страница. Епилогът беше без думи.
В далечината, но пред погледа на страдалеца, летеше Акварелно момиче. Бе толкова въздушно, че напомняше за приказна фея, родена от въображението на мъченика. Нея огънят никога нямаше да я докосне, защото той не би му позволил.
В мрачния ляв ъгъл имаше няколко фигури, които бяха обърнали гръб на кръста, сякаш искаха да отрекат неговото присъствие в композицията - един монах, с поглед, вперен в изгаснала свещ, двама мъже, навели надолу глави, но не в пристъп на вина, а дошли на поклонение, и една жена... Тя леко бе извъртяла глава, но не гледаше кръста, а началото на огъня. За нея той бе по-интересен от човешкото страдание. Можеше да добави и още детайли, символизиращи пътя на едно кратко битие и първите стъпки към очакваното и желано небитие...
Не знаеше колко време му остава и затова рисуваше с трескавата бързина на човек, който всеки момент ще почувства изгарящата ласка на пламъка...
119
Мишената влезе тихо в кабинета и се изправи до прозореца. Това изненада Радо и го накара да запази мълчание. Само по стиснатите юмруци, младият полицай разбра, че шефът му е бесен.
- Има кафе... - Радо пръв наруши подтискащата тишина в стаята.
- Не искам - отвърна Донов, без да се обърне.
- Радо поклати с тревога глава и продължи да работи по изготвянето на поредния протокол. Явно оперативката при директора на полицията Георги Панайотов е била влудяваща, но това не се случваше за първи път. Защо Мишената е толкова бесен, че дори е онемял?
- Престани да щракаш по клавиатурата! - опроверга го комисарят.
Радо заряза протокола, облегна се на стола си и привидно спокойно попита:
- Уволни ли те?
- Още не.
- Тогава?
- Отменя наблюдението над Аладжов.
- Шефе, цяла седмица мина без събития - започна Радо. - Може и да има основания...
- Случаят не е разрешен - едва сега Мишената се обърна към партньора си.
- Ще търсим други варианти - успокои го колегата му. Помълча малко и се сети: - Не те е вбесило това...
- Позна. Оня некадърник каза - и комисарят вдигна пръст нагоре, където се намираше кабинета на директора, - че е привлякъл и странична помощ по наблюдението над художника.
- Това е в разрез с правилника.
- Да не мислиш, че Панайотов го е чел?
- Кого е привлякъл? - полюбопитства Радо.
- Не каза, което ме вбеси още повече - призна си Донов. - На човека можело да се разчита, бил заинтересовано лице... И веднага след това намекна за полицейската некъдърност.
- Камъни в нашата градина... - махна с ръка младият полицай. - Нищо ново...
- Политическа пачавра! - разкрещя се изведнъж Мишената, започна да обикаля тесния кабинет и да ругае на висок глас.
- Ще те чуе - напомни му младият мъж.
- Мислиш, че не знае ли? Все някой му докладва... Комисарят рязко отвори вратата, огледа се в двете посоки и отново я затвори, като промърмори:
- Никой не минава по коридора.
- Професионална деформация - отбеляза колегата му. Гневният изблик премина, Донов седна на стола си и грабна чаша с кафе.
- Какво му е докладвал чуждият наблюдател? - сети се Радо.
- Евлоги Аладжов само пие и рисува.
- Няма разминаване с нашата информация.
- Няма - съгласи се Донов.
- Ти си убеден, че нещо ще се случи... - заключи неочаквано младият мъж.
- Знае ли човек... - изрече комисарят и рязко стана от мястото си. - Случаят е доникъде, разбираш ли?
- Разбирам. Очакваш нов палеж, нали?
- Не знам - повдигна рамене Мишената. - То остана ли някой за подпалване?
- Освен Евлоги Аладжов ли?
- Какво рисува той в момента? - сети се комисарят. Радо порови из листите пред него, извади протоколите на наблюдаващите полицаи, прегледа ги и отговори:
- Няма информация.
- Сериозен пропуск, юнако...
- Какво предлагаш?
- Ще ти кажа, но да се измъкнем от тази сграда...