Радо позвъни, но Еми не му вдигна.
- Сигурно е заспала - предположи той.
- Как може да спи след такава новина! - ядоса се комисарят. - Звъни, докато я събудиш!
Радо продължи да набира номера на журналистката, но без резултат.
- Нямал откъде да излезе, а? - Мишената бе бесен. - Как можахме да го изтървем!
- Знаеш ли... - сети се Радо. - От механата тръгна само служебният бус.
- А ако Евлоги Аладжов е бил вътре? - сети се Донов. - Викай екипите!
Върнаха се по същия път, като Радо и Мишената едновременно говореха по телефоните си.
- Защо ни е доктор Моренов? - попита младият полицай, когато седнаха в пикапа.
- За всеки случай - уклончиво отговори Мишената.
Едва тогава потеглиха към „Боаза“.
- По-бързо! - нервно извика Мишената.
- Пикапът не вдига повече...
- Каза ли им да не включват сирените?
- Да.
- Да изгасят светлините, още преди да спрат?
- Да, да, да - също нервно отговори партньорът му. - Казах им да се придвижват бавно в тъмното и да чакат сигналната ракета.
- Ще се пръсна! - призна си Мишената. - Ако не успеем, ще освети отново небето!
- Чукай на дърво! - каза младият мъж, а после усети болка по главата от свитите пръсти на партньора си и дори се дръпна настрани.
- Няма подходящо дърво - изрече комисарят вместо оправдание.
- Да беше пробвал на своята глава - ядоса се младият мъж.
- Не е толкова яка, юнако!
Известно време мълчаха, докато Радо умело шофираше в нощта. Мишената наруши мълчанието с думите:
- Откъде е изпратено писмото до Еми?
- От пощата на Аладжов.
- Това е ясно - измърмори Мишената. - Но къде си крие компютъра?
- Щом цяла седмица не е излизал от ателието - допълни колегата му.
123
Кръстът е надвесен над него, защото го гледа от нисък хоризонт. Изглежда огромен и тъмен. Прозирното лунно сияние не успява да заличи усещането за графичност на образа, а това го дразни. Трябва да се изправи, за да усети реалната височина на кръста, но не може дори да раздвижи вкочанените си крака. Не му харесва образа и затова притваря очи. Усеща влага между пръстите си от стръкчетата трева, пиещи жадно от нощната роса. В далечината от време на време проблясват жълти и червени пламъчета, придружавани от глух шум, който нарушава тишината на космическия мрак. А това му пречи да пристъпи прага на небитието...
Груба сила го изтръгва от земята, носи го, кръстът се приближава и става още по-огромен, но той не се страхува от него. Прилепва се към грубата материя и чувства, че се слива с нея. Изтръпва от възбуда, нетърпелив да види искрата, която ще постави началото на пътя му към висините.
Има нещо, което липсва, за да бъде композицията съвършена - Акварелното момиче го няма. Не я вижда в мрака, защото Рая остана застинала сред белотата на болката. Само нейната усмивка може да го издърпа отново в светлината на деня. После си спомня за Другото си Аз и разбира, че връщането назад е невъзможно.
Дели го само миг от огненото разпятие... А след краят на огъня възкресението е само илюзия... Поне за него...
124
Пристигнаха първи. Радо паркира пикапа в сянката на високите храсти откъм шосето, като остави габаритите пуснати, за да не предизвикат евентуален сблъсък на завоя. Отвори багажника, за се преобуе, но шефът изсъска:
- Няма време. Всеки момент може да грейне небето!
- Да повторим набързо, а?
- Аз ще мина от ниското нагоре по хълма... - припомни му комисарят.
- Директно ли ще атакуваш?
- Важното е да не лумне огън!
- Добре. Тогава аз ще мина откъм лявата страна и ще чакам в гората - каза Радо.
- Къде точно? - нервно го попита шефът му.
- Около дървото, където намерихме фасовете.
- Когато пусна сигналната ракета, ще се ориентираш лесно - припомни му Мишената.
- Ако ти не го хванеш...
- Ще можеш поне да видиш накъде ще побегне - поясни комисарят.
- Важното е колегите да пристигнат навреме - каза партньорът му.
Двамата се разделиха. Радо мина направо през шубрака към пресъхналото корито на потока, а после пое нагоре към гората. Мишената се върна петдесетина метра назад по шосето и едва тогава слезе в ниското.
Луната приличаше на вкусна палачинка, но на него не му беше до ядене. Все пак светлината й бе достатъчна, за да се види, че на заобления хълм се е появило ново, кръстато дърво. Около него не се виждаха хора, което беше сигурен знак, че не са закъснели.
Комисарят започна бавно да се изкачва по пътечката, направена при предишния случай от пожарникарите. Ослушваше се, но тишината не бе нарушавана дори от крясък на нощна птица. Откъм шосето не се дочуваше обичайния шум на преминаващи автомобили. Май беше оглушал. Луната се скри зад облак и му се стори, че пропада в нощния вакуум. Наближи върха на хълма и залегна. Сега трябваше да вземе най-трудното решение да се спусне в тъмното напред с надеждата да се стовари върху престъпника, или да чака помощта на колегите си. Ами ако закъснеят? Само след миг можеше да лумне огънят. А ако той не успее? Представи си сълзите на Малката и Голямата Мария, а той нямаше да бъде при тях, за да ги изтрие. Колебаеше се...