- Не бързаш с разпита - отбеляза Радо, щом шефът му сви към болницата, вместо да изкачи стъпалата на областната дирекция.
- Не бързам - призна си Мишената.
- Ами ако оня повика адвокат?
- Няма да му помогне.
- Защо отиваме в болницата? - учуди се Радо. - Аладжов сигурно още спи...
- Сигурно... Но малката котка е будна - погледна го шефът му. - Сега вече всичко ще си каже!
- Само ако й покажеш любимия на носилка!
- Може и до там да стигна! - заклати глава комисарят, а после си призна: - Още не сме готови за разпит... А едно късче от пъзела липсва...
- Признанията на Рая Станева.
- Точно.
Влязоха в хирургичното отделение и видяха момичето на количка, водено от санитарка, да влиза в манипулационната. Намъкнаха се след тях въпреки протестите на медицинската сестра. Мишената безцеремонно изгони болничния персонал от стаята.
- Моме, поне днес ще кажеш ли нещо?
Рая само затвори очите си, а ръцете й търсеха опора в облегалките на инвалидната количка. Мишената седна на кушетката, завъртя момичето към себе си и започна бавно да разказва:
- Тази нощ беше ужасна... Евлоги изчезна от ателието... Знаеш ли къде го открихме?
Момичето не го поглеждаше. Комисарят продължи:
- Твоят любим, натъпкан с наркотици, полят с бензин...
Сега Рая отвори ужасено очи и изкрещя:
- Спасихте ли го?
- Ще ти отговоря, но първо ти си на ред - и Мишената посочи към бинтованите стъпала на момичето.
- Изгорих си краката.
- Отдавна знам. Само не ми каза как...
- Въглени бяха паднали от печката... - Момичето изрече предварително намисления отговор.
- А ти танцува върху тях, така ли? - набра Мишената.
- Какво му е на Оги? - прошепна Рая.
- Моме, искам истината - наведе се към нея комисарят.
- Какво е станало с Оги? - закрещя момичето. - Самоубил ли се е? - Тя се разплака и промълви: - Аз съм виновна... Не трябваше да...
- Не си виновна нито ти, нито той - съжали я Донов. - Убиецът искаше да го подпали като жива факла тази нощ..
- Жив ли е? - едва сега го погледна Рая.
- Жив и здрав.
- Знаех си, че Оги не може да е виновен... Чувствах го... Тя притисна гърдите си. - Но той беше там, когато горях...
- Всичко ще се изясни. - Донов сложи ръката си върху нейната, а тя не я дръпна. - Да започнем отначало... Какво пихте онази нощ?
- Малко вино... Аз изпих само една чаша.
- Кой купи виното?
- Сигурно Оги. Беше в кана... Както ги сервират в заведенията...
Мишената и Радо се спогледаха и се разбраха без думи. Още един детайл, за който не подозираха. Вероятно Оги е купил виното от механата. Но те никъде не откриха стъклена кана в ателието.
- После заедно ли заспахте? - продължи Мишената.
- Да.
- Когато се събуди върху жаравата, той къде беше?
- В храстите... Гледаше ме и протягаше ръце да ме прегърне...
- А после изчезна? - досети се Донов.
- Момичето само кимна.
- Били сте натъпкани с наркотици...
- Но кръвният тест на Оги...
- Ти ли го накара да го направи?
Тя отново кимна, преди да продължи:
- Но нищо не стана ясно...
- Вече всичко е ясно, моме... - потупа я по рамото Мишената и стана.
- Къде е Оги?
- Помоли сестрата да те заведе.
127
Доведоха арестувания в стаята за разпити. Прекараният в ареста остатък от нощта не беше се отразил по никакъв начин на убиеца. Той ги погледна насмешливо и отговаряше ясно и отчетливо при снемане на самоличността му.
- Откога разбираш от изкуство? - зададе първия си въпрос комисарят.
- Доскоро изобщо не разбирах, но вече всичко ми е ясно в живописта - със самочувствие отговори арестуваният.
- Кой тогава те насочи към Евлоги Аладжов?
- Професор Димо Чолев е виновен...
- Той ли те накара да натопиш Аладжов? От професионална завист? - изненада се Донов.
Мъжът пред Мишената наведе глава, после погледна ту единия, ту другия полицай, преди да продължи:
- Изкушавам се да замеся и професора - неговата дума срещу моята... Но винаги съм играл „ва банк“. Чолев ми даде идеята, макар че дори не подозира. Редовен клиент е. Един път говореше с някаква засукана мадама от София. Тогава чух професора да казва: „Оги е голям талант, но нали знаеш какви са възможностите в провинцията? Ще угасне ищаха му за рисуване преди да навърши тридесет. Трябва да се подклажда този талант, като огън трябва да гори... Постоянно трябва да слагаш съчки в огъня, за да не изтлее и се превърне в пепел...“ Е, оттам дойде идеята за всичко...
- Професорът не е имал предвид, че някой ще разбере думите му буквално - обади се Радо.
- Момче - обърна се престъпникът към младия мъж. - не съм глупав, че да не схвана същността.