— Добри учени са били — изразих възхищението си. — Това е Каластеон, разбира се. Значи най-сетне стигнахме до истината, въпреки че за нея ни бяха необходими триста години?
— Защо те учудва това? — попита Карн. — Та ти сам знаеш какви планини документация трябваше да преведем и колко трудно бе да направим копия преди всичко да се изпари.
Мълчах и мислех за странната раса, чиито реликви изследвахме. Само веднъж — и повече никога! — се бях издигал по голямата шахта, която нашите инженери бяха прокарали към Света на сенките. Беше страховито и незабравимо преживяване. Многобройните пластове на костюма ми под високо налягане затрудняваха движенията ми и въпреки изолационните им качества усещах невероятния студ около себе си.
— Колко жалко — продължих разсъжденията си на глас, — че нашето изплуване ги е унищожило изцяло. Били са интелигентна раса и сигурно бихме могли да научим много неща от тях.
— Не смятам, че имаме някаква вина — каза Карн. — Никога не сме допускали дори, че при такива ужасни условия — почти във вакуум и при температура близо до абсолютната нула може да съществува какъвто и да било живот. Било е неизбежно.
Не бях съгласен.
— Смятам това за доказателство, че са били по-интелигентната раса. Все пак те първи са ни открили. Всички се смееха на дядо ми, когато твърдеше, че излъчването от Света на сенките, което бе регистрирал, сигурно е изкуствено.
Карн прокара едно от пипалата си по ръкописа и каза:
— Ние открихме истинската причина за това лъчене. Виж датата — точно една година преди откритието на дядо ти. Сигурно професорът е получил нужната му субсидия!
Той се изсмя цинично.
— Как ли е бил шокиран, когато е видял нашите да се появяват на повърхността точно под краката му!
Почти не чувах думите му, защото внезапно ме бе обзело много неприятно чувство. Помислих за хилядите мили скална маса под великия град Каластеон и повишаването на температурата и плътността й в посока на непознатото ни ядро на Земята. Обърнах се към Карн.
— Не е никак смешно — казах тихичко. — Може би скоро ще дойде и нашият ред.