Пред тях се разкриха нови кирпичени постройки. Сърцето на Люси щеше да изскочи от гърдите. От една страна изпитваше невероятна радост, но от друга, ако той бе там и живееше с Кармен, тя щеше да го убие.
Спряха пред познатата къща. Кармен изскочи с крясък от къщата и се спусна по стълбите на верандата, обвита във всички цветове на дъгата, точно както преди година и половина.
И Люси осъзна, че Шоз го няма там.
Кармен се спря — конят на Люси също застана на място. Очите на Кармен се разшириха — Люси също прикова поглед в нея. Двете жени се преценяваха дълго. Сърцето на Люси щеше да се пръсне. Кармен — жената-враг и някогашна съперница, а може би и все още такава? Поразителна както винаги, тя все още караше мъжете да се обръщат.
— Тук ли е Шоз?
Кармен сложи ръце на кръста.
— А, значи неговата курва се върна. Не, няма го.
— Опасявам се, че грешиш, Кармен. Не аз съм неговата курва, а ти. Аз съм негова жена.
Кармен се дръпна назад поразена.
— Лъжкиня! Лъжкиня!
— Тук ли е бил?
— Да.
Сърцето на Люси се сви.
— А ще се връща ли?
Кармен вирна брадичка.
— Да.
— Значи ще почакам — отвърна Люси и слезе от коня. Значи не бе дошъл при нея, помисли си тя с ужас, а бе дошъл тук, бе се завърнал тук.
— Няма — запъти се Кармен към нея, хвана я за рамото и грубо я извъртя.
Гневът на Люси пламна. Тя сграбчи ръката на другата жена и я отблъсна.
— Не ме докосвай.
Кармен не се усмихна, а по-скоро се озъби зловещо.
— Махай се.
— Няма да се махна. Къде е Роберто? В стаята си? — Тя не дочака отговора и избута Кармен, но всичките й инстинкти бяха съсредоточени върху реакцията на съперницата й.
И тя дойде. Кармен изпищя злобно, сграбчи Люси за лакътя и го изви силно. Противничката й сгъна ръка и я удари с всичка сила по носа. Кармен извика от болка и падна по гръб в прахта — носът й кървеше.
Люси се изправи над нея задъхана.
— Ако само ме докоснеш отново, ще те нараня вече наистина. — Думите бяха кратки, но силни.
— Чакайте, чакайте — извика Фостър. — Момичета…
— Стойте настрана, господин Фостър — предупреди го Люси. Кармен още беше в прахта с ръка на носа. — Разбра ли ме, Кармен?
Ранената я изгледа с черна омраза.
Люси се обърна и влезе в къщата — не се чувстваше тържествуваща, а по-скоро отрезвена — бе направила, каквото трябваше. Всичко беше толкова познато, хладните бели стени, каменните подове, нещата на Кармен, разхвърляни из дневната.
— Роберто? — повика гостенката меко. Къщата беше тиха, безжизнена, като някакъв спящ, мрачен великан. Новодошлата отвори с трясък вратата на детската стая. И ахна.
Стаята бе празна, изоставена, бяха останали само очертанията. Роберто очевидно бе заминал и нямаше да се върне. Внезапно Люси нахлу в стаята на Шоз отсреща. Всичките му дебели юридически томове бяха изчезнали — по лавиците нямаше нищо. Тя отвори шкафа и разрови дрехите вътре. Всичките бяха на Кармен — нито една мъжка. Тогава изтича обратно вън.
Кармен седеше на стълбите на верандата и притискаше мокра кърпа към носа си. Фостър стоеше до нея.
— Той няма да се върне — извика Люси и почувства непреодолима радост. — Взел е Роберто и няма да се върне вече!
Кармен стана.
— Ще се върне — изстреля тя. — Винаги се връща при мен.
На Люси изведнъж й дожаля.
— Няма причини да оставаш тук, Кармен — и двете знаем, че той няма да се върне. Можеш да тръгнеш с нас утре сутринта.
Кармен вдигна брадичка гордо.
— Няма да си тръгна. И той ще се върне.
Напуснаха Долината на смъртта на зазоряване — Фостър и Люси. Докато се отдалечаваха, тя се обърна и впери поглед в пъстрата фигура на Кармен, която седеше пред къщата, а гневът в очите й разпръскваше пламъци. Някогашната й съперница за сърцето на мъжа, когото обичаше, сега я изпълваше със съжаление. Кармен отказа да напусне Долината. Ала там не бе сама. Оставаха разбойниците, а и забравеното от бога село със своите жители. Снощи бе танцувала страстно около огъня и ръкопляскащите мъже — тяхната циганска кралица. Кралицата на Долината и всичко в нея.
Наистина ли вярваше, че Шоз ще се завърне там?
Люси се надяваше на обратното. Ала един образ не си отиваше — ужасен, натрапчив образ — стара, посивяла жена, която изтичва от къщата си всеки път, когато в долината навлезе някой — жена, чакаща мъж, който никога няма да дойде.
49
Септември, 1898 година