— Всъщност как ви е името?
Карл сметна, че е в интерес на голямото главно дело да се приключи час по-скоро с това упорито разпитване и затова не се представи по навик чрез показване на паспорта, който тепърва трябваше да дири, а кратко отговори:
— Карл Росман.
— Виж ти — рече така назованият Якоб и отначало почти недоверчиво усмихнат, направи крачка назад.
Също и капитанът, главният касиер, корабният офицер, та дори и слугата бяха явно извънредно учудени от името на Карл. Единствено господата от пристанищното управление и Шубал останаха равнодушни.
— Виж ти — повтори господин Якоб и с малко тромави крачки пристъпи към Карл, — тогава, значи, аз съм твоят чичо Якоб, а ти моят скъп племенник. Предчувствах го през цялото време!
Последните думи той изрече към капитана, а сетне прегърна и целуна Карл, който безмълвно изтърпя всичко.
— Как ви е името? — попита Карл, след като се поосвободи от прегръдката; каза това наистина много учтиво, но напълно безучастно и напрегна ума си да предвиди какви последици би имало за огняря това ново събитие. Засега нищо не подсказваше, че Шубал би могъл да се възползва от положението.
— Та проумейте, млади момко, сполуката си! — каза капитанът, като реши, че въпросът на Карл накърнява личното достойнство на господин Якоб.
А този се бе извърнал към прозореца, очевидно за да скрие от другите вълнението по лицето си, като при това го потупваше с носна кърпа.
— Това е сенаторът Едуард Якоб и той ви даде да разберете, че е ваш чичо — продължи капитанът. — Занапред, навярно за разлика от досегашните ви упования, ви очаква бляскаво бъдеще. Помъчете се да схванете, колкото и да е трудно в първия миг, и се опомнете!
— Наистина имам един чичо Якоб в Америка — рече Карл, извърнат към капитана, — но ако съм разбрал правилно, Якоб е само презимето на господин сенатора.
— Точно така — отвърна капитанът, изпълнен с очакване.
— Е, но моят чичо Якоб, брат на майка ми, се казва Якоб по кръщелно име, а презимето му, естествено, би трябвало да гласи като това на майка ми, която по баща е Бенделмайер.
— Господа! — извика сенаторът в отговор на Карловото изявление, ободрен от отдиха си край прозореца.
Всички, с изключение на пристанищните чиновници избухнаха в смях, едни сякаш от умиление, други необяснимо защо.
„Но това, което казах, съвсем не бе толкова смешно“ — помисли си Карл.
— Господа! — повтори сенаторът. — Пряко моята и вашата воля взимате участие в малка семейна сцена, ето защо не мога да не ви дам някои обяснения, тъй като, струва ми се, единствено господин капитанът — това упоменаване предизвика взаимни поклони — е изцяло посветен в нещата.
„Сега обаче наистина трябва да следя всяка дума“ — рече си Карл и се зарадва, когато при едно поглеждане встрани забеляза, че осанката на огняря започва отново да се изпълва с живот.
— През всичките дълги години на престоя си в Америка — впрочем думата „престой“ едва ли подхожда за един американски гражданин, а такъв съм с цялата си душа — и тъй, през всичките тези дълги години аз живея напълно откъснат от европейските си роднини по причини, които, първо, не смятам за уместно да разисквам тук, и, второ, тяхното излагане наистина твърде много би ме измъчило. Дори се боя от мига, когато навярно ще се видя принуден да ги споделя с моя скъп племенник, а при това за жалост не ще могат да се избегнат някои откровени думи за неговите родители и техните близки.
„Това е чичо ми, няма съмнение — каза си Карл и наостри уши, — вероятно е променил името си.“
— Ето че сега родителите на моя скъп племенник — нека изречем думите, обозначаващи действителното положение — просто са го изпъдили, както се изхвърля през вратата котка, която прави бели. Съвсем не искам да омаловажа постъпката на моя племенник, донесла му това наказание, но провинението му е такова, че самото му назоваване вече крие достатъчно извинение.
„Това си струва да се чуе — помисли си Карл, — но не ми се иска да го разкаже пред всички. Впрочем той не може да го знае. Та откъде?“
— И така, той е бил… — продължи чичото, като се полюляваше на опряното отпреде си бамбуково бастунче и тъй наистина успя да отнеме от случая ненужната тържественост, каквато иначе безусловно би придобил — … и така, той е бил прелъстен от една прислужница на име Йохана Брумер, особа на около тридесет и пет години. С думата „прелъстен“ съвсем не искам да засегна моя племенник, но ми е трудно да намеря друга подобна подходяща дума.
Карл, който вече бе пристъпил доста близо до чичото, сега се извърна, за да прочете по лицата на присъстващите впечатлението от разказа. Никой не се смееше, всички слушаха внимателно, търпеливо и сериозно. В последна сметка човек и не се смее над племенника на един сенатор при първия предоставил се случай. По-скоро можеше да се каже, че макар и съвсем слабо, на Карл се усмихваше огнярят, но, първо, като нов признак на живот това бе радващо, и, второ, бе извинимо, понеже тази ставаща сега публично достояние история Карл бе поискал в каютата да запази като особена тайна.