— След онези прекрасни години на изобилие — продължи той — нещата доста се променили. Дребните тирани никога вече нямали същия размах; само по онова време властта им била неограничена. А за получаването на превъзходен ясновидец идеалната комбинация е именно дребен тиранин с неограничени правомощия.
— В наше време, за съжаление, на ясновидците им се налага да стигат до крайности, за да намерят такъв, който си заслужава. В повечето случаи трябва да се задоволят с някоя „дребна риба“.
— А ти самият открил ли си дребен тиранин, дон Хуан?
— На мен ми провървя. Откри ме един от най-висша класа, макар че тогава се чувствах като теб и не можех да го оценя.
Дон Хуан каза, че неговото изпитание започнало няколко седмици преди да срещне своя благодетел. Тогава едва бил навършил двайсет години. Работел в някаква захарна фабрика като хамалин. Той си бил силен физически, затова не му било трудно да си намери работа, за която се изискват мускули. Един ден, докато пренасял тежките чували със захар, дошла някаква жена. Била много добре облечена и имала вид на заможна. Била сигурно към петдесетте, каза дон Хуан, и много властна. Тя погледнала дон Хуан, след което казала нещо на надзирателя и си отишла. Тогава надзирателят се приближил към дон Хуан и му съобщил, че срещу известна сума ще го препоръча за работа в къщата на господаря. Дон Хуан му отвърнал, че няма пари. Надзирателят се усмихнал и му казал да не се притеснява, защото когато раздават надниците ще има достатъчно. Той потупал дон Хуан по гърба и го уверил, че е голяма чест да работиш за господаря.
Дон Хуан каза, че тъй като бил прост индианец, който живеел ден за ден, той не само повярвал на всяка дума, но дори си помислил, че го е докоснала добрата фея. Обещал на надзирателя да му плати колкото поиска. Онзи назовал една огромна сума, която трябвало да се плати на няколко вноски.
Веднага след това надзирателят лично отвел дон Хуан в къщата, която била доста отдалечена от града, и го предал на друг надзирател — огромен, мрачен и грозен мъж, който му задал много въпроси. Интересувало го най-вече семейството на дон Хуан. Той отвърнал, че няма такова. Мъжът бил толкова доволен, че дори се усмихнал с развалените си зъби.
Той обещал на дон Хуан, че ще му плащат добре и че дори ще може да спестява, защото нямало да има никакви разходи, тъй като щял да живее и да се храни в къщата.
Начинът, по който мъжът се разсмял, бил ужасяващ. Дон Хуан разбрал, че трябва моментално да избяга от там. Хукнал към портите, но мъжът му пресякъл пътя с револвер в ръката. Заредил го и го допрял в корема на дон Хуан.
— Тук си за да работиш до скъсване — казал той. — Гледай да не го забравяш.
Побутнал дон Хуан напред, отвел го встрани от къщата и след като му казал, че неговите хора работят всеки ден без почивка от сутрин до здрач, го накарал да изкорени два огромни дънера. Казал му също, че ако някога се опита да избяга или да се оплаче на властите, ще го застреля; но ако все пак успее да избяга, той щял да се закълне пред съда, че дон Хуан се е опитал да убие господаря си.
— Ще работиш тук, докато умреш — рекъл онзи, — а после друг индианец ще заеме твоето място, точно както ти дойде на мястото на умрял индианец.
Дон Хуан каза, че къщата приличала на крепост, тъй като навсякъде шарели въоръжени с мачете мъже. Така че той се заел с работата си и се опитвал да не мисли за тежкото си положение. В края на деня мъжът се върнал и го подкарал към кухнята с ритници, защото не му харесвал дръзкия поглед на дон Хуан. Заплашил го, че ще му пререже сухожилията на ръцете, ако не му се подчинява.
В кухнята някаква старица му дала храна, но дон Хуан бил толкова разстроен и наплашен, че не можел да яде. Старицата го посъветвала да се възползва от храната, защото трябвало да бъде силен, тъй като работата му нямала да има край. Тя му съобщила, че човекът, чието място заел, умрял едва предния ден. Бил твърде слаб, за да работи, и паднал от един прозорец на втория етаж.
Дон Хуан каза, че работил в къщата на господаря в продължение на три седмици и че през всичкото това време надзирателят не преставал да го тормози нито за секунда. Карал го да работи при най-опасни условия и да върши най-тежката работа под постоянната заплаха на ножа, пистолета или сопата му. Всеки ден го изпращал да чисти конюшните, докато жребците са вътре. Всяка сутрин дон Хуан си мислел, че това е последния му ден на тази земя, а фактът, че доживявал до вечерта, означавал само, че същият ад го чака и утре.
Развитието на нещата се ускорило обаче, когато един ден, под претекст, че трябва да отиде до града да заплати уговорената сума на надзирателя от захарната фабрика, дон Хуан поискал да го освободят за малко от работа. Тогавашният му надзирател грубо му отвърнал, че не може да прекрати работата си дори за минута, защото вече е потънал до уши в дългове само заради привилегията да работи в господарския дом.