И те видели, че това, което наричаме Бог, е статичен прототип на човешките качества без каквато и да е власт. Защото моделът на човека при никакви обстоятелства не може да се намеси в наша полза или да накаже греховете ни, или пък да ни възнагради по някакъв начин. Ние сме просто продукт на неговата щампа; ние сме неговия отпечатък. Моделът на човека е точно това, което означава името му — шаблон, форма, калъп, който групира една определена структура от нишковидни елементи, които ние наричаме „човек“.
Това, което беше казал дон Хуан, ме хвърли в състояние на страшен смут, но той, изглежда, съвсем не се вълнуваше от настъпилата в душата ми бъркотия. Продължаваше да налива масло в огъня с това, което той наричаше „непростимото престъпление“ на случайните ясновидци, което ни кара да фокусираме нашата незаменима енергия върху нещо, което няма никаква сила и власт да направи каквото и да е. Колкото повече говореше той, толкова повече се дразнех аз. Когато се ядосах така, че щях да му закрещя, дон Хуан ме премести в още по-дълбоко състояние на повишено съзнание. Удари ме отдясно, между бедрената кост и подребрената кухина. Този удар ме запрати да се рея в някаква лъчиста светлина, някакъв прозирен извор на най-спокойна и прелестна красота. Тази светлина беше рай, един оазис в мрака около мен.
От моята субективна гледна точка аз виждах т^ази светлина неизмеримо дълго време. Великолепието на гледката надвишаваше всичко, което мога да кажа, и въпреки това не разбирах какво я правеше толкова красива. После ми хрумна идеята, че красотата й произлизаше от едно усещане за хармония, усещане за мир и спокойствие, за това, че си пристигнал, че си най-после на сигурно място. Чувствах как-вдишвам и издишвам леко и с облекчение. Какво прекрасно усещане за изобилие и цялост! Аз знаех без ни най-малко съмнение, че съм се срещнал лице в лице с Бога, изворът на всичко. И знаех, че Бог ме обича. Бог беше любов и опрощение. Светлината ме окъпа и аз се почувствах чист, освободен. Плаках неудържимо, главно за себе си. При вида на тази сияйна светлина се чувствах недостоен, низък.
Изведнъж чух гласа на дон Хуан в ухото си. Той каза, че трябва да премина отвъд модела, че моделът е само един етап, една спирка, която носи временен мир и спокойствие на онези, които пътуват в непознатото, но че той е стерилен, статичен. Той бил едновременно един плосък, отразен образ в огледало и самото огледало. А образът бил образа на човека.
Разпалено възнегодувах срещу това, което казваше дон Хуан; възпротивих се на неговите богохулни, сквернословни думи. Исках да го наругая, но не можех да преодолея обвързващата сила на моето виждане. Бях впримчен в него. Дон Хуан, изглежда, знаеше точно как се чувствам и какво искам да му кажа.
— Не можеш да наругаеш нагуала — рече ми той в ухото. — Именно нагуалът ти дава възможност да виждаш, чрез своята нагуалска техника и своята нагуалска сила. Нагуалът е водача.
И тогава осъзнах нещо за гласа в ухото ми. Той не беше гласът на дон Хуан, макар че много приличаше на неговия. И освен това, гласът беше прав. Подстрекате-лят на това виждане бе нагуалът Хуан Матус. Именно неговата техника и неговата сила ме караха да виждам Бог. Той каза, че това не е Бог, а модела на човека; знаех, че е прав. И въпреки това не можех да го призная — не от яд или инат, а просто от чувство за крайна вярност и любов към божественото, което беше пред мен. Докато се взирах в светлината с всичката страст, на която бях способен, светлината като че ли се сгъсти и аз видях един човек. Един лъчист човек, който излъчваше сила, любов, разбиране, искреност, истина. Човек, който представляваше тоталния сбор на всичко добро.
Разпалеността, която почувствах, виждайки този човек, далеч надхвърляше всичко, което някога съм изпитвал в живота си. Паднах на колене. Исках да засвидетелствам преклонението си пред олицетворения Бог, но дон Хуан се намеси и ме шляпна в горната лява част на гърдите, близо до ключицата и аз загубих Бога от погледа си.
В мен остана едно томително чувство, една смесица от угризения, въодушевление, увереност и съмнения. Дон Хуан ми се подиграваше. Нарече ме набожен и небрежен и каза, че от мен щяло да стане идеален свещеник; сега можело дори да мина за духовен водач, който е успял да Види Бог. Той шеговито ми предложи да започна да проповядвам, да описвам на всеки какво съм видял.
Съвсем нехайно, но привидно заинтересувано, дон Хуан направи едно изказване, което беше полувъпрос, полутвърдение.
— А мъжът? — попита той. — Не можеш да забравиш, че Бог е мъж.