— Много е важно да запомниш, точно сега, времето, когато събирателната ти точка достигна тази позиция и създаде твоето сънувано тяло — рече дон Хуан много настоятелно.
После се усмихна и отбеляза, че разполагаме с изключително малко време; каза, че спомнянето на основното пътуване на моето сънувано тяло ще постави събирателната ми точка в състояние да разруши бариерата на възприятие, за да събере друг един свят.
— Сънуваното тяло е познато под различни имена — рече дон Хуан след дълга пауза. — Името, което аз харесвам най-много, е „другият“. Този термин идва от старите ясновидци, заедно с настроението. Настроението им не ме интересува особено, но трябва да призная, че харесвам техния термин. Другият. Звучи тайнствено и недостъпно. Точно като старите ясновидци — навява ми усещането за нещо тъмно, забулено в сенки. Старите ясновидци твърдят, че другият винаги идва обгърнат от вятър.
През всичките тези години дон Хуан и останалите членове на групата му се бяха опитвали да ме накарат да разбера, че ние можем да бъдем на две места едновременно, че можем да изживяваме нещо като перцептуален дуализъм.
Докато дон Хуан говореше, аз започнах да си спомням нещо толкова дълбоко забравено, че отначало беше сякаш само съм чувал за него. После, стъпка по стъпка, аз осъзнах, че сам съм го преживял.
Бивал съм на две места едновременно. Това се случи една нощ в планините в Северно Мексико. С дон Хуан бяхме събирали растения цял ден. Бяхме спрели да нощуваме и аз бях почти заспал от умора, когато изведнъж духна вятър и дон Хенаро изникна от тъмнината точно пред мен, като едва не ме изплаши до смърт.
Първата ми мисъл беше да се усъмня, че дон Хенаро се е крил в храстите цял ден, изчаквайки да падне мракът, за да се появи по такъв ужасяващ начин. Докато го наблюдавах как щурее, забелязах, че имаше нещо наистина странно в него тази нощ. Нещо осезаемо, реално и все пак нещо, което не можех да определя точно.
Той се шегуваше с мен и лудееше, вършейки неща, които бяха предизвикателство за разума ми. Дон Хуан неистово се хилеше на почудата ми. Когато прецени, че е назрял моментът, той ме премести в състояние на повишено съзнание и за момент аз успях да видя дон Хуан и дон Хенаро като две топки светлина. Хенаро не беше онзи дон Хенаро от плът и кръв, който познавах в състоянието си на нормално съзнание, а неговото сънувано тяло. Знаех, че е така, защото го видях като огнена топка малко над земята. Той не беше на нея, както дон Хуан. Сякаш Хенаро, топката светлина, се канеше да отлети и вече се беше вдигнала във въздуха, на петдесет-шестдесет сантиметра от земята, готова да се стрелне нагоре.
Другото, което бях направил същата нощ и което изведнъж ми се изясни, като си спомних случката, беше, че аз автоматично знаех, че трябва да извъртя очите си, за да накарам събирателната си точка да се премести. Можех чрез моето намерение да подредя излъчванията, които ме караха да виждам Хенаро като топка светлина, или пък можех да подредя излъчванията, които ме караха да го виждам просто като странен, непознат, чужд.
Когато видях Хенаро като странен, очите му злобно блестяха като очите на звяр в тъмнината. Но бяха очи, все пак. Не ги видях като точки кехлибарена светлина.
Същата нощ дон Хуан каза, че Хенаро щял да помогне на събирателната ми точка да се премести много на дълбоко и че аз трябва да му подражавам и да го следвам във всичко, което прави. Хенаро се надупи и после много енергично тласна таза си напред. Сметнах това за неприличен жест. Той продължи да го прави отново и отново, като се движеше в кръг, сякаш танцуваше.
Дон Хуан ме побутна по ръката, подканяйки ме да последвам Хенаро, и аз го направих. И двамата се закривихме като лудетини, извършвайки това смешно движение. След известно време усетих, че тялото ми сякаш изпълнява движението само, без това, което изглеждаше истинското ми „аз“. Разделението между тялото ми и истинското ми „аз“ стана още по-явно, след което в един момент се оказа, че наблюдавам някаква смешна сцена, където двама мъже си правят неприлични жестове един на друг.
Гледах запленен и осъзнах, че аз съм един от мъжете. В момента, в който осъзнах това, усетих как нещо ме дръпна и аз отново се озовах срещу Хенаро, тласкайки таза си напред-назад в унисон с неговия. Почти веднага забелязах, че до дон Хуан стои още един мъж и ни наблюдава. Около него духаше вятър. Виждах как косата му се роши от вятъра. Беше гол и изглеждаше притеснен. Вятърът го обгръщаше като че ли да го защити, или може би точно обратното — опитваше се да го отнесе.