След известно време тя ми помогна да изляза от ваната. Чувствах се слаб и крехък. Легнах на дивана във всекидневната и тя дойде при мен. Чувствах биенето на сърцето й и пулсирането на кръвта в тялото й. Очите й бяха като два лъчисти извора на нещо, което не беше светлина или топлина, а нещо странно между двете. Знаех, че Виждам силата на живота, излъчваща се от нейното тяло чрез очите й. Цялото й тяло беше като жива пещ; то грееше.
Почувствах странен трепет, който възбуди цялото ми същество. Сякаш нервите ми бяха открити и някой ги подръпва. Усещането беше мъчително. После или съм припаднал, или съм заспал.
Когато се събудих, някой слагаше на лицето и врата ми хавлиени кърпи, напоени в студена вода. Видях младата жена да стои до главата ми на леглото, на което лежах. На нощната масичка до нея имаше ведро с вода. Дон Хуан стоеше в другия край на леглото с моите дрехи, преметнати през ръката му.
Тогава напълно се събудих. Изправих се в леглото. Бяха ме покрили с някакво одеало.
— Как е нашият пътник? — попита дон Хуан с усмивка. — Цял ли си вече?
Това бе всичко, което си спомнях. Разказах този епизод на дон Хуан и докато говорех се сетих още нещо. Спомних си, че дон Хуан ме бе задявал за това, че ме е сварил гол в леглото на жената. Страшно се бях раздразнил от подмятанията му. Облякох се и ядосано излязох от къщата.
Дон Хуан ме настигна в градината. Той много сериозно отбеляза, че отново съм предишното си тъпо „аз“, че съм възвърнал силите си от смущение, което му доказвало за пореден път, че няма свършване моето самомнение. Но добави с помирителен тон, че в момента това не било от значение; важното било, че съм успял да преместя събирателната си точка много надълбоко в лявата страна, като в резултат на това съм пропътувал огромно разстояние.
Той ми говореше за някакви чудеса и тайнства, но аз не бях в състояние да го слушам, защото бях попаднал под кръстосания огън между страха и самомнението си. В действителност кипях. Бях сигурен, че дон Хуан ме бе хипнотизирал на пейката, след което ме бе пренесъл в къщата на тази жена и че двамата са правили ужасни неща с мен.
Забравих гнева си. Имаше нещо на улицата, което беше толкова ужасяващо, толкова шокиращо за мен, че ядът ми моментално се изпари. Но преди мислите ми да бъдат напълно пренаредени, дон Хуан ме удари по гърба и от това, което току-що се бе случило, не остана нищо. Отново бях потопен в моето блажено глупаво състояние на ежедневния живот, щастливо заслушан в дон Хуан, с единствената грижа дали ме харесва той или не.
Докато разказвах на дон Хуан новото, което си бях спомнил, аз осъзнах, че един от начините му да се справя с моя емоционален смут, е да ме премества в състояние на нормално съзнание.
— Единствената утеха за онези, които пътуват в непознатото, е забравата — рече той. — Какво облекчение е да си в обикновения свят!
— Същия ден ти извърши знаменит подвиг. Трезвото дело от моя страна бе да не ти позволя изобщо да се съсредоточаваш върху него. Тъкмо когато започна наистина да се паникьосваш, аз те преместих в нормално съзнание; придвижих събирателната ти точка отвъд позицията, където няма вече съмнения. За воините има две такива позиции. В едната нямаш повече съмнения, защото знаеш всичко. В другата, която е нормалното съзнание, нямаш съмнения, защото нищо не знаеш.
— Тогава беше твърде рано за теб да узнаеш какво всъщност се случи. Но смятам, че сега е точно момента да го узнаеш. Като гледаше онази улица, беше на път да откриеш къде беше твоята позиция на сънуване. Ти измина огромно разстояние този ден.
Дон Хуан внимателно ме разглеждаше с една смесица от радост и тъга. Аз всячески се опитвах да държа под контрол странното вълнение, което изпитвах. Усещах, че нещо ужасно важно за мен се губи някъде в паметта ми или, както би казал дон Хуан, някъде в неизползваните излъчвания, които в даден момент са били подредени.
Оказа се, че е било погрешно да се опитвам да запазя спокойствие, защото изведнъж коленете ми се разтрепераха и нервни спазми преминаха през стомаха ми. Започнах да мънкам, неспособен да изкажа въпроса си. Трябваше няколко пъти да преглътна с усилие и да поемам дълбоко въздух, за да успея да си възвърна спокойствието.
— Когато седнахме тук да разговаряме, аз казах, че никакви рационални схващания не бива да се намесват в действията на един ясновидец — продължи дон Хуан строго. — Аз знаех, че за да възстановиш това, което направи, ще трябва да се разделиш с рационалността, но ще трябва да го направиш в нивото на съзнание, в което си сега.