И сякаш спомнянето ми е зависело от неговия намек. В мен започнаха да изплуват някакви смътни спомени, нещо като усещания или чувства. Имаше едно чувство за безгранична обич, което сякаш ме притегляше; въздухът беше наситен с най-приятна сладост, сякаш някой току-що се е появил зад мен и ме е облял с този аромат. Дори се обърнах. И тогава си спомних. Тя беше Карол, жената-нагуал. Едва вчера бях с нея. Как съм могъл да я забравя?
Преживях един неописуем миг, в който, струва ми се, всички чувства от психологическата ми съкровищница минаха през ума ми. Възможно ли е, питах се аз, да съм се събудил в нейната къща в Тусон в щата Аризона, на 2000 мили оттук? И толкова ли са изолирани един от друг отделните случаи на повишено съзнание, че човек не може да си ги спомни?
Дон Хуан се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми. Каза, че знае точно как се чувствам. Неговият благодетел го прекарал през подобно изживяване. И точно както той се опитвал да постъпи с мен сега, така се опитвал и неговият благодетел да постъпи с него — да го утеши с думи. Той оценил усилията на своя благодетел, но се съмнявал както тогава, така и сега, че има начин да се утеши някой, който осъзнава пътуването на сънуваното тяло.
Сега вече нямах никакви съмнения. Нещо от мен бе пропътувало разстоянието между градовете Оаксака в Мексико и Тусон в щата Аризона. Почувствах странно облекчение, като че ли най-после съм изкупил някаква вина.
През годините, които бях прекарал с дон Хуан, ми се случваше да имам в паметта си пропуски в последователността на събитията. Това, че бях с него в Тусон онзи ден, бе един от тези пропуски. Спомнях си, че не можех да се сетя как съм стигнал в Тусон. Не обърнах внимание на това, обаче. Сметнах, че пропускът е резултат от заниманията ми с дон Хуан. Той винаги много внимаваше да не събуди рационалните ми съмнения в състояние на нормално съзнание, но ако съмненията бяха неизбежни, той винаги им даваше едно кратко обяснение, като казваше, че естеството на нашите занимания предполага сериозни несъответствия в паметта.
Казах на дон Хуан, че след като онзи ден двамата с него сме се оказали в крайна сметка на едно и също място, аз се питах дали е възможно двама или повече души да се събудят в една и съща позиция на сънуване.
— Разбира се — рече той. — Точно по този начин старите толтекски магьосници са заминали в неизвестното на групи. Тръгнали са един след друг. Няма начин да се узнае как един човек последва друг. То просто става. Сънуваното тяло просто го прави. Присъствието на друг сънувач го подтиква да го направи. Онзи ден ти ме дръпна със себе си И аз те последвах, защото исках да съм с теб.
Имах толкова много въпроси да му задам, но всичките изглеждаха безсмислени.
— Как е възможно да не си спомнях жената-нагуал? — измънках аз и ме завладя една ужасна мъка и копнеж. Опитвах се да не съм вече тъжен, но изведнъж тъгата ме преряза като болка.
— Ти все още не си я спомняш — рече дон Хуан. — Само когато събирателната ти точка се премести, можеш да си я спомниш. Тя е като фантом за теб, както и ти за нея. Ти си я виждал веднъж докато си бил в нормално съзнание, но тя никога не те е виждала, докато е била в състояние на нормално съзнание. За нея ти си такъв персонаж, какъвто е и тя за теб. С тази разлика, че ти можеш да се събудиш един ден и да събереш всичко. Ти може и да имаш достатъчно време за това, но тя няма. На нея й остава съвсем малко време тук.
Прииска ми се да възразя срещу тази ужасна несправедливост. Приготвих си наум канонада от доводи, но така и не ги изказах. Дон Хуан лъчезарно се усмихваше. Очите му блестяха радостно и дяволито. Имах усещането, че очаква изявленията ми, защото той знаеше какво възнамерявам да кажа. И това усещане ме спря, или по-скоро не казах нищо, защото събирателната ми точка отново се бе преместила от само себе си. И тогава знаех, че не мога да съжалявам жената-нагуал за това, че няма време, нито пък мога да се радвам за това, че аз го имам.
Дон Хуан ме четеше като разтворена книга. Той ме подкани да довърша осъзнаването си и да изкажа гласно причината да не изпитвам съжаление или пък да не се радвам. За момент чувствах, че знам защо. Но после изгубих нишката.
— Възбудата от това да имаш време е равна на възбудата от това да го нямаш — рече той. — Едно и също е.
— Да изпитваш тъга не е същото като да изпитваш съжаление — казах аз. — А аз изпитвам ужасна тъга.
— Кой го е грижа за тъгата? — рече той. — Мисли само за тайните; тайнството е единственото, което има значение. Ние сме живи същества; ще трябва да умрем и да изоставим съзнанието си. Но ако успеем да променим само един нюанс от това, какви ли тайни ни очакват! Какви тайни!