— Черният свят е страшен свят, защото състарява тялото — рече дон Хуан натъртено.
Помолих го да поясни изказването си. Той забави ход и ме погледна. Припомни ми, че Хенаро, с присъщата си директност, се бе опитал веднъж да ми го покаже, когато ми каза, че сме бродили из ада цяла вечност, докато в света, който познаваме, не бе минала и една минута.
Дон Хуан отбеляза, че на младини мисълта за черния свят не излизала от главата му. Веднъж той запитал своя благодетел какво ли би му се случило, ако отиде в него и остане там известно време. Но тъй като неговият благодетел не си падал по обясненията, той просто потопил дон Хуан в черния свят и го оставил сам да разбере.
— Силата на нагуала Хулиан беше толкова необикновена — продължи дон Хуан, — че ми трябваха дни, за да се върна от този черен свят.
— Искаш да кажеш, че са ти били необходими дни, за да върнеш събирателната си точка в нормалната й позиция, нали? — попитах аз.
— Да, това искам да кажа — отвърна той.
Дон Хуан обясни, че за няколкото дни, през които се лутал в черния свят, се бил състарил с десетина години, ако не и повече. Излъчванията вътре в пашкула му изпитали напрежението на години самостоятелна борба.
Силвио Мануел бил съвършено друг случай. Нагуалът Хулиан и него потопил в непознатото, но Силвио Мануел събрал друг свят чрез друг комплект от снопове — един свят, в който също нямало излъчвания за време, но който имал обратното въздействие върху ясновидците. Той изчезнал за седем години и въпреки това се чувствал така, сякаш го е нямало само миг.
— Събирането на други светове не е въпрос само на практика, но и на намерение — продължи дон Хуан. — И не е просто упражнение да изскачаш от тези светове, както ако си вързан на ластично въже. Разбираш ли, ясновидецът трябва да е дързък. Разрушиш ли веднъж бариерата на възприятие, не е необходимо да се връщаш на същото място в този свят. Разбираш ли какво имам предвид?
Постепенно започна да ми се изяснява какво искаше да каже. Изпитах почти непреодолимо желание да се разсмея на подобна абсурдна идея, но преди идеята да прерасне в сигурност дон Хуан ми заговори и прекъсна това, което тъкмо щях да запомня.
Той каза, че за воините опасността при събирането на други светове се състои в това, че тези други светове са толкова притегателни, колкото и нашият свят. Силата на подреждането е такава, че откъсне ли се веднъж събирателната точка от нормалната си позиция, тя бива фиксирана в други позиции, от други подреждания. И воините са изложени на опасността да останат в невъобразима самота.
Нахалната рационална част от мен прокоментира, че аз го бях видял в черния свят като сияйна топка. Следователно е възможно да бъдеш там с други хора.
— Само ако тези хора те следват, като местят събирателната си точка, когато ти местиш своята — отвърна дон Хуан. — Аз преместих моята, за да бъда с теб; иначе щеше да бъдеш там сам със съюзниците.
Спряхме да се разхождаме и дон Хуан каза, че е време да тръгвам.
— Искам да избегнеш всякакви странични премествания — рече той — и да отидеш направо в следващия тотален свят: черния свят. След няколко дни ще трябва да направиш същото нещо сам. Тогава няма да имаш време да се мотаеш. Ще трябва да го направиш, за да избегнеш смъртта.
Дон Хуан каза, че разрушаването на бариерата на възприятие е кулминацията на цялата дейност на ясновидците. От момента, в който тази бариера се разруши, човекът и неговата съдба придобиват друго значение за воините. Поради трансценденталната важност на разрушаването на тази бариера, новите ясновидци използват акта на разрушаването й като последно изпитание. Изпитанието се състои в това воинът да скочи от планински връх в пропаст, докато е в състояние на нормално съзнание. Ако при скачането в пропастта воинът не успее да заличи ежедневният свят и да събере друг преди да стигне дъното, умира.
— Това, което ще направиш, е да накараш този свят да изчезне — продължи дон Хуан, — но ти ще останеш до известна степен себе си. Това е последният бастион на съзнанието, този, на който разчитат новите ясновидци. Те знаят, че след като изгорят от съзнание, запазват до известна степен усещането за това, че са себе си.
Той се усмихна и посочи, една улица, която се виждаше от мястото, където бяхме застанали — улицата, на която Хенаро ми бе показал тайните на подреждането.
— Тази улица, както и всяка друга, води към вечността — рече дон Хуан. — Трябва само да тръгнеш по нея в пълен покой. Време е. Хайде върви! Върви!