Той стана от рогозката, на която седяхме, да се по-разтъпче. Настоях да продължи с обясненията. Той се усмихна и каза, че имам нужда от почивка, защото концентрацията ми намалявала.
На вратата се почука. Събудих се. Беше тъмно. За момент не можах да си спомня къде съм. Нещо от мен бе много далеч, като че ли част от мен все още спеше, макар че бях напълно буден. През отворения прозорец влизаше достатъчно лунна светлина, така че се виждаше.
Видях как дон Хенаро стана и отиде до вратата. Тогава разбрах, че съм в неговата къща. Дон Хуан спеше здраво върху една рогозка на пода. Имах ясното впечатление, че тримата сме заспали, след като сме се върнали страшно уморени от разходка из планините.
Дон Хенаро запали своя газен фенер. Последвах го в кухнята. Някой му бе донесъл гърне топла яхния и куп царевични питки.
— Кой ти донесе храната? — попитах го аз. — Да не би да имаш някоя жена тук, която ти готви?
Дон Хуан бе влязъл в кухнята. И двамата ме погледнаха, усмихвайки се. Неизвестно по каква причина, усмивките им ме ужасиха. И тъкмо щях да изпищя от ужас, когато дон Хуан ме удари по гърба и ме премести в състояние на повишено съзнание. Тогава разбрах, че вероятно докато съм спал или пък в момента на събуждането си, съм се върнал към ежедневното си съзнание. Усещането, което изпитах тогава, след като се бях върнал в състояние на повишено съзнание, бе една смесица от облекчение и гняв и най-остра тъга. Чувствах облекчение, че отново съм си аз, защото бях започнал да гледам на тези непонятни състояния като на моето истинско „аз“. Причината за това бе много проста — в тези състояния аз се чувствах цялостен; нищо от мен не липсваше. Гневът и тъгата бяха реакция на безсилието ми. Съзнавах по-ясно от всякога ограниченията на своето същество.
Помолих дон Хуан да ми обясни как е възможно това, което става с мен. В състояние на повишено съзнание можех да се връщам в миналото и да си спомням всичко за себе си; можех да разкажа за всичко, което съм правил в кое да е от двете състояния; спомнях си дори неспособността ми да си спомням. Но върнех ли се в нормалното, ежедневно ниво на съзнание, не можех да си спомня нищо, което съм направил в състояние на повишено съзнание, дори и ако от това зависи животът ми.
— Задръж, задръж малко — рече той. — Още нищо не си си спомнил. Повишеното съзнание е само междинен етап, а над него има един безкрай, където ти си бил много пъти. Но точно сега не можеш да си спомниш, дори ако животът ти зависи от това.
Прав беше. Представа си нямах за какво говори. Помолих за обяснение.
— И до него ще стигнем — отвърна той. — Това е бавен процес, но все някога ще го осъществим. Бавен е, защото аз съм точно като теб: обичам да разбирам. Моят благодетел не беше такъв, той не си падаше по обясненията. Той признаваше само действието. Той направо ни изправяше пред непонятни проблеми и ни оставяше сами да ги решим. Някои от нас така и не успяха да разрешат нищо и накрая ние се оказахме в същото положение като старите ясновидци — само действия и никакво истинско знание.
— Тези спомени впримчени ли са в съзнанието ми? — попитах аз.
— Не. Би било твърде просто — отвърна той. — Действията на ясновидците са по-сложни от това да разделиш човека на съзнание и тяло. Забравил си това, което си направил или видял, защото когато си вършел забравеното ти си виждал.
Помолих дон Хуан да ми го каже пак, но с други думи.
Той търпеливо ми обясни, че всичко, което съм забравил, се е случило в състояние, в което ежедневното ми съзнание е било увеличено, засилено — едно състояние, означаващо, че са били използвани други области на тоталното ми същество.
— Всичко, което си забравил, е впримчено в тези области на тоталното същество — рече той. — Да използваш тези други области означава да виждаш.
— По-объркан съм от всякога, дон Хуан — рекох аз.
— Не те виня — отвърна той. — Виждането означава да разкриеш същността на всичко, да наблюдаваш непознатото и да надзърнеш в непознаваемото. И като такова то не носи утеха. Ясновидците обикновено рухват, като открият, че съществуването е невъобразимо сложно, а нашето нормално съзнание го омаловажава със своите ограничения.
Той повтори, че концентрацията ми трябвало да бъде пълна, че да разбера, било от решаващо значение и че новите ясновидци ценели най-много дълбоките, трезви осъзнавания.
— Онзи ден например — продължи той, — когато разбра за своето самомнение и самомнението на Ла Горда, ти всъщност нищо не разбра. Просто имаше емоционален изблик, това е всичко. Казвам го, защото на другия ден отново бе възседнал великото си самомнение, като че ли нищо не си осъзнал.