Той каза, че в момента на умирането всички човешки същества навлизат в непознаваемото, а някои от тях действително достигат до третото внимание, но общо взето за твърде кратко време и само колкото да пречистят храната на Орела.
— Върховното постижение на човешките същества — рече той — е да достигнат това ниво на внимание, като запазят живителната сила, без да се превръщат в обезплътено съзнание, което се носи като пламъче светлина към клюна на Орела, за да бъде погълнато.
Докато слушах обясненията на дон Хуан, отново напълно бях загубил представа какво става около мен. Хенаро очевидно бе станал и заминал някъде, защото не се виждаше никакъв. И колкото и странно да изглежда, оказа се, че аз стоя свит на скалата, а дон Хуан клечи до мен и ме държи в това положение, като леко притиска раменете ми. Подпрях се на скалата и затворих очи. От запад подухваше лек ветрец.
— Не заспивай — рече дон Хуан. — За нищо на света не бива да заспиваш на тази скала.
Изправих се до седнало положение. Дон Хуан ме гледаше втренчено.
— Просто се отпусни — продължи той. — Остави вътрешния си диалог да заглъхне.
Цялата ми концентрация бе погълната от това да изпълнявам каквото казваше, когато ме разтърси внезапен пристъп на страх. Отначало не знаех какво е това — помислих, че ме облива поредната вълна на недоверие. Но след това, като гръм от ясно небе, ме порази мисълта, че е много късно след обяд. Това, което смятах за едночасов разговор, бе отнело цял ден.
Скочих, напълно съзнавайки несъответствието, макар че не можех да си обясня какво се беше случило с мен. Изпитах странно усещане, от което тялото ми понечи да хукне. Дон Хуан ме изпревари, като ме хвана енергично. Изтърколихме се на меката земя, където той ме задържа в желязна прегръдка. Въобще не бях предполагал, че дон Хуан е толкова силен.
Тялото ми силно се тресеше. Ръцете ми се размахваха на всички страни. Преживявах нещо като апоплектичен удар. Въпреки това една част от мен беше дистанцирана до такава степен, че с удоволствие наблюдаваше как тялото ми се гърчи, вибрира и тресе.
Най-накрая спазмите преминаха и дон Хуан ме пусна. Задъхваше се от положените усилия. Предложи да се качим обратно на скалата и да седим там, докато се оправя напълно.
Не можах да се въздържа да не го притисна с обичайния си въпрос: какво се бе случило с мен? Той отвърна, че докато ми говорел, аз съм се изтласкал зад определена граница и съм навлязъл много дълбоко в лявата страна. Той и Хенаро ме последвали там. И тогава аз съм се втурнал навън по същия начин, както съм се бил втурнал вътре.
— Хванах те тъкмо навреме — рече той. — Иначе щеше да отидеш направо в нормалното си „аз“.
Бях напълно объркан. Той обясни, че тримата сме си играли със съзнанието, а аз сигурно съм се изплашил и съм избягал от тях.
— Хенаро е майсторът на съзнанието — продължи дон Хуан. — Силвио Мануел е майсторът на волята. Те двамата бяха безмилостно набутани в непознатото. Моят благодетел постъпи с тях така, както е постъпил с него неговият благодетел. Хенаро и Силвио Мануел доста приличат на старите ясновидци в някои отношения. Знаят какво могат да направят, но не ги е грижа как го правят. Днес Хенаро се възползва от възможността да насили твоя пламък на съзнанието и в резултат ние всички се озовахме в странните лабиринти на непознатото.
Помолих го да ми каже какво се бе случило в непознатото.
— Това ще трябва сам да си го спомниш — рече един глас точно до ухото ми.
Бях така убеден, че това е гласът на виждането, че въобще не се уплаших. Дори не се поддадох на желанието си да се обърна.
— Аз съм гласът на виждането и ти казвам, че си празноглавец — отново рече гласът и се захили.
Обърнах се. Хенаро седеше зад мен. Бях толкова изненадан, че се разсмях вероятно малко по-истерично, отколкото те се хилеха.
— Вече се стъмва — рече ми Хенаро. — Както ти обещах рано тази сутрин, ще си организираме забава тук.
Дон Хуан се намеси и каза, че ще е по-добре да прекратим за днес, защото съм бил такъв мухльо, че съм можел да умра от страх.
— Ами, нищо му няма — рече Хенаро, потупвайки ме по рамото.
— Ти по-добре питай него — обърна се дон Хуан към Хенаро. — Той сам ще ти каже, че е точно такъв мухльо.
— Ама ти наистина ли си такъв мухльо? — попита ме Хенаро намръщено.
Не му отговорих. А това ги накара да се търкалят от смях. Хенаро се изтърколи чак на земята.
— Хвана се — рече Хенаро на дон Хуан, имайки предвид мен, след като дон Хуан бе скочил леко на земята и му бе помогнал да се изправи. — Никога няма да признае, че е мухльо. Твърде високо е самомнението му, за да го стори, но целият трепери от страх от това, което може да му се случи, защото не призна, че е мухльо.