Като ги гледах как се смеят, бях убеден, че само индианците могат да се смеят така радостно. Но се убедих също и в това, че имаше доста голяма доза злонамереност в тях — подиграваха се на един неиндианец. Дон Хуан веднага долови чувствата ми.
— Не позволявай на самомнението си да взема връх — рече той. — Ти с нищо не си по-различен от другите. Никой от нас не е, без значение дали е индианец или неиндианец. Нагуалът Хулиан и неговият благодетел не пропускаха случай да се позабавляват като ни се присмиват.
Хенаро пъргаво се изкачи обратно на скалата и се приближи до мен.
— На твое място аз бих се чувствал така страшно объркан, че щях да се разплача — рече ми той. — Поплачи си, поплачи. Хубаво си поплачи и ще се почувстваш по-добре.
За мое най-голямо учудване тихо заридах. След това така се ядосах, че яростно изревах. Едва тогава се почувствах по-добре.
Дон Хуан леко ме потупа по гърба. Каза, че обикновено гневът действа много отрезвяващо, а понякога същата функция изпълнява страхът или пък хуморът. Но в моя случай буйната ми природа ме накарала да реагирам единствено на гнева.
Той добави, че внезапните промени в пламъка на съзнанието ни правят слаби. Те двамата се били опитвали да ме подсилят, да ме подкрепят. Очевидно Хенаро бе успял, като ме накара да се ядосам.
Вече се беше здрачило. Изведнъж Хенаро посочи едно блещукане във въздуха точно на нивото на очите. В здрача това приличаше на голяма нощна пеперуда, която кръжи около мястото, където стояхме.
— Бъди много внимателен със своята импулсивна натура — рече ми дон Хуан. — Не прибързвай. Просто остави Хенаро да те води. Не откъсвай очи от тази точка. Блещукащата точка определено беше нощна пеперуда. Ясно виждах всичките й части. Следях нейното спираловидно, уморено летене, докато успях да видя всяка прашинка по крилата й.
Нещо ме извади от абсолютното ми вглъбение. Усетих някакъв беззвучен шум, ако това въобще е възможно, точно зад мен. Обърнах се и зърнах цяла редица хора на другия край на скалата, който беше малко по-висок от този, където седяхме. Предположих, че жителите от местността са се усъмнили в добрите ни намерения, като са ни гледали как цял ден се мотаем наоколо, и са се качили на скалата с цел да ни прокудят. Узнах намерението им моментално.
Дон Хуан и Хенаро се изхлузиха от скалата и ми казаха бързо да сляза долу. Тръгнахме незабавно, без да се обърнем да видим дали хората ни следват. Дон Хуан и Хенаро не желаеха да говорят, докато вървяхме обратно към къщата на Хенаро. Дон Хуан дори ме накара да млъкна, като грубо изсумтя и сложи пръст на устните си. Хенаро не влезе в къщата, а продължи да върви, докато дон Хуан Ме завлече вътре.
— Кои бяха тези хора, дон Хуан? — попитах го аз, когато двамата бяхме вече в безопасност в къщата и той беше запалил фенера.
— Те не бяха хора — отвърна той.
— Хайде, дон Хуан, не ме обърквай — рекох аз. — Хора бяха, видях ги със собствените си очи.
— Разбира се, че си ги видял със собствените си очи — сопна ми се той. — Но това нищо не означава. Твоите очи те подведоха. Това не бяха хора и бяха тръгнали подире ти. Хенаро трябваше да ги отклони от теб.
— Тогава какво са, щом не са хора?
— Точно това е тайната — рече той. — Това е една от тайните на съзнанието и тя не може да бъде разгадана рационално, като се говори за нея. Тайната може само да бъде наблюдавана.
— Остави ме да я наблюдавам тогава — казах аз.
— Но ти вече го направи два пъти в един ден — отвърна той. — Сега не си спомняш, но и това ще стане, когато отново запалиш излъчванията, които горяха, докато наблюдаваше тайната на съзнанието, която споменах. А междувременно нека се върнем към нашите обяснения за съзнанието.
Дон Хуан повтори, че съзнанието започва с постоянно налягане, което свободните излъчвания упражняват върху излъчванията, затворени в пашкула. Това налягане поражда първия акт на съзнанието; то спира движението на затворените излъчвания, които се стремят да разчупят пашкула, стремят се да умрат.
— За един ясновидец истината е, че всички живи същества се стремят да умрат — продължи той. — Това, което спира смъртта, е съзнанието.
Дон Хуан каза, че новите ясновидци били дълбоко обезпокоени от факта, че съзнанието предотвратява смъртта и в същото време я предизвиква, бидейки храна за Орела. И тъй като не могли да го обяснят, понеже няма рационален начин да се разбере съществуването, ясновидците осъзнали, че тяхното знание се състои от противоречащи си твърдения.
— За какво им е било да развиват една система от противоречия? — попитах аз.