Дон Хуан отбеляза, че в живота на воините е нещо съвсем естествено да си тъжен без видима причина. Ясновидците твърдят, че сияйното яйце, бидейки енергийно поле, усеща крайното си местоназначение винаги когато се нарушат границите на познатото. Само едно зърване на вечността извън пашкула е достатъчно, за да наруши уюта на нашия опис. Меланхолията, която се появява в резултат на това, понякога е толкова силна, че може да доведе до смърт.
Той каза, че най-добрият начин да се отървеш от меланхолията, е да й се присмееш. Той прокоментира с подигравателен тон, че моето първо внимание правело всичко възможно, за да възстанови реда, който е бил нарушен от срещата ми със съюзника. И понеже нямало начин да се възстанови този ред с рационални средства, първото ми внимание го правело, като съсредоточавало цялата си сила върху тъгата.
Казах му, че дори да е така, меланхолията ми е истинска. Това, че й се отдавам, че съм тъжен и унил, съвсем не изчерпва чувството за самотност, което бях изпитал при спомена за онези дълбини.
— Значи най-после нещо те достига — рече дон Хуан. — Прав си. Няма нищо по-самотно от вечността. А нищо не е по-удобно за нас от това да сме човешки същества. Което от своя страна е още едно противоречие: как може човек да запази оковите на своята човешка природа и въпреки това радостно и решително да навлезе в абсолютната самота на вечността? Когато разрешиш тази загадка, ще си готов за последното пътуване.
Тогава узнах с абсолютна сигурност причината за своята тъга. Това бе едно повтарящо се чувство у мен, което аз винаги забравях, докато не осъзнаех отново същото нещо, а именно: колко дребно и нищожно е човечеството в сравнение с необятността на онова самостойно нещо, което бях видял отразено в огледалото.
— Човешките същества наистина са нищо, дон Хуан — рекох аз.
— Знам какво си мислиш — отвърна той. — Разбира се, че сме нищо, но точно в това е най-голямото предизвикателство — че ние, дето сме нищо, бихме могли действително да се изправим пред самотата на вечността.
Той рязко смени темата и аз останах с отворена уста, без да успея да изкажа следващия си въпрос. Той заговори за срещата ни със съюзника. Каза, че борбата ни с него съвсем не е била шега. Не било чак въпрос на живот и смърт, но не било и игра.
— Избрах тази техника — продължи той, — защото и моят благодетел нея ми показа. Когато го помолих да ми даде пример за техниките на старите ясновидци, той едва не умря от смях; моята молба така много му напомняла за неговото собствено преживяване. Неговият благодетел, нагуалът Елиас, също му бил направил една доста запомняща се демонстрация на същата техника.
Дон Хуан каза, че след като бил направил своята рамка за огледалото от дърво, би трябвало да ме посъветва и аз да направя същото, но той искал да види какво ще стане, ако рамката е по-здрава от неговата или от тази на неговия благодетел. При тях рамките се счупили и в двата случая съюзникът излязъл навън.
Той обясни, че при неговата среща със съюзника съществото разчупило рамката на две и той и благодетелят му останали с по едно парче дърво в ръцете, докато огледалото потънало, а съюзникът излязъл навън.
Благодетелят му знаел какви неприятности ги чакат. Отразени в огледалото, съюзниците не са чак толкова страшни, защото човек вижда само един образ, маса някаква. Но когато излязат, освен че изглеждат наистина ужасяващо, те са и големи досадници.
Дон Хуан отбеляза, че е много трудно за един съюзник да се върне в своето ниво, след като веднъж е излязъл от него. Същото важи и за човека. Ако някой ясновидец се осмели да навлезе в нивото на тези същества, по всяка вероятност там и ще остане.
— Моето огледало се разби от силата на съюзника — рече той. — Вече нямаше прозорец и съюзникът не можеше да се върне, затова тръгна след мен. Всъщност хукна след мен, търкаляйки се. Аз побягнах с всичка сила, като пищях от ужас. Тичах по склоновете нагоре-надолу, като някой луд. И през цялото време съюзникът беше само на няколко сантиметра от мен.
Дон Хуан каза, че неговият благодетел хукнал след него, но той бил твърде стар и не можел да се движи достатъчно бързо; съобразил, обаче, да каже на дон Хуан да се върне обратно, за да може да вземе мерки да го отърве от съюзника. Той извикал, че ще накладе огън, а дон Хуан трябвало да обикаля в кръг, докато всичко е готово. И той отишъл да събере сухи съчки, докато дон Хуан търчал около една могила, полудял от страх.
Дон Хуан призна, че докато обикалял в кръг му хрумнала мисълта, че неговият благодетел всъщност се наслаждава на цялата случка. Той знаел, че неговият благодетел е воин, способен да извлече наслада от всяка ситуация. Защо не и от тази? За миг той така се ядосал на своя благодетел, че съюзникът спрял да го преследва и дон Хуан, с твърде груби изрази, обвинил своя благодетел в злонамереност. Неговият благодетел не отговорил, но направил жест на неподправен ужас, когато погледът му се плъзнал покрай дон Хуан и спрял на съюзника, който се изправял застрашително и над двамата. Дон Хуан забравил яда си и отново затичал в кръг.