— Старите ясновидци имали едно много сложно приспособление, което им помагало при тяхното слизане — продължи дон Хуан. — То представлявало въже със специално усукване, чийто мек край бил потопен в растителна смола, така че се получавало нещо като тапа, която точно пасвала на пъпа. Това въже те завързвали около кръста си. Ясновидците имали помагач или няколко помагачи, които ги държели за въжето, докато те се отдавали на своето втренчване. Естествено, да се втренчваш направо в отражението на дълбок, чист вир или езеро е далеч по-завладяващо и опасно от това, което ние направихме с огледалото.
— Но те наистина ли тялом са слизали? — попитах аз.
— Ще се изненадаш, ако разбереш на какво са способни хората, особено ако владеят съзнанието — отвърна той. — Старите ясновидци не са били много нормални. В своите пътувания до дълбините те откривали чудеса. Срещите им със съюзниците били нещо обичайно.
— Вече разбираш, естествено, че „дълбините“ е образно казано. Няма дълбини, има само боравене със съзнанието. Но старите ясновидци така и не разбрали това.
Казах на дон Хуан, че от това, което ми бе разказал за своята среща със съюзника, и от собственото ми впечатление при вида на онази блъскаща сила във водата, бях стигнал до заключението, че съюзниците са много агресивни.
— Не е точно така — рече той. — Не че нямат достатъчно енергия, за да бъдат агресивни, а просто имат друг вид енергия. Те са по-скоро като електрически ток, докато органичните същества приличат повече на топлинни вълни.
— Но защо съюзникът те е преследвал толкова дълго? — попитах аз.
— Това не е чудно — отвърна той. — Емоциите ги привличат, а животинският страх ги привлича най-много. Той освобождава онзи вид енергия, от който имат нужда. Излъчванията вътре в тях се възбуждат от животинският страх. И тъй като моят страх беше непоклатим, съюзникът тръгна след него, или по-точно страхът ми закачи съюзника и не го пускаше.
Дон Хуан каза, че именно старите ясновидци били тези, които открили, че съюзниците харесват животинския страх повече от всичко друго. Те стигнали дори до там, че съзнателно подхранвали съюзниците си с него, като плашели хората до смърт. Старите ясновидци били убедени, че съюзниците имат човешки чувства, но новите ясновидци видели, че не е точно така. Те видели, че съюзниците ги привлича енергията, освободена от емоциите; любовта върши същата работа, както примерно омразата или тъгата.
Дон Хуан добави, че ако бе изпитал любов към онзи съюзник, съюзникът така или иначе пак щял да тръгне след него, но видът на преследването щял да бъде различен. Попитах го дали съюзникът щеше да спре да го гони, ако той бе овладял страха си. Дон Хуан отвърна, че контролирането на страха било „номер“ на старите ясновидци. Те се научили да го контролират до такава степен, че можели да го освобождават на порции. Те закачали съюзниците си чрез своя собствен страх и, освобождавайки го постепенно на малки порции, като храна, те всъщност държели своите съюзници в робство.
— Това старите ясновидци били ужасни хора — продължи дон Хуан. — Всъщност не трябва да говоря в минало време — те са ужасни и сега. Направеното от тях доминира, властва над всеки и над всичко.
— Дори и сега ли, дон Хуан? — попитах аз, опитвайки се да го накарам да обясни по-подробно.
Той смени темата, като каза, че съм пропуснал възможността да бъда истински, безмерно изплашен. Отбеляза, че безспорно засмоляването на рамката е попречило на водата да проникне зад огледалото. Той отчете това като решаващия фактор съюзникът да не счупи огледалото.
— Много жалко — рече той. — Можеше пък да ти хареса този съюзник. Между другото, той не беше същият, който дойде онзи ден. Вторият идеално ти подхождаше.
— Ти самият имаш ли съюзник, дон Хуан? — попитах аз.
— Както знаеш, аз имам съюзниците на моя благодетел — отвърна той. — Не мога да кажа, че изпитвам към тях същите чувства, каквито изпитваше моят благодетел. Той беше спокоен, но крайно страстен човек, който щедро раздаваше всичко, което има, включително енергията си. Той обичаше своите съюзници. За него не представляваше никаква трудност да позволи на съюзниците да използват неговата енергия и да се материализират. Имаше особено един, който можеше да приема някакъв уродлив човешки образ.