Дон Хуан продължи, като каза, че тъй като не бил пристрастен към съюзниците, никога не ми бил дал истински да ги изпитам върху себе си, както бил направил неговият благодетел, докато той все още се възстановявал от раната в гърдите си. Всичко започнало с мисълта, че неговият благодетел е странен човек. Едва изплъзнал се от лапите на дребния тиранин, дон Хуан започнал да подозира, че е попаднал в друг капан. Намерението му било да изчака няколко дни, докато си възвърне силата, и да избяга, докато старецът не е вкъщи. Но старикът сигурно прочел мислите му, защото един ден прошепнал; на дон Хуан с поверителен тон, че трябва да се оправи възможно най-бързо, за да могат двамата да избягат от неговия тъмничар и мъчител. След това, треперейки от страх и немощ, старецът отворил вратата и един чудовищно уродлив човек с рибешко лице влязъл в стаята, сякаш досега бил подслушвал зад вратата. Той бил сивкавозелен, имал само едно огромно немигащо око и бил голям колкото вратата. Дон Хуан каза, че бил толкова изненадан и уплашен, че припаднал, а след това години наред не могъл да се отърси от този страх.
— Твоите съюзници полезни ли са ти, дон Хуан? — попитах аз.
— Много е трудно да се реши — отвърна той. — По някакъв начин аз обичам съюзниците, които моят благодетел ми даде. Те са способни да отвръщат с невъобразима привързаност. Но те са непонятни за мен. Те ми бяха дадени за компания в случай, че някога бъда изоставен сам в онази необятност, наречена „излъчванията на Орела“.
7
СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА
СЛЕД МОЯТА СРЕЩА със съюзника дон Хуан прекъсна за няколко месеца своите обяснения за владеенето на съзнанието. Но една странна случка го подтикна да ги подхване отново.
Дон Хуан беше в Северно Мексико. Беше късен следобед. Току-що бях пристигнал в къщата му там и той веднага ме премести в състояние на повишено съзнание. Аз моментално си спомних, че дон Хуан винаги се връщаше в Сонора, когато имаше нужда от възстановяване на силите. Той бе обяснил, че нагуалът, бидейки водач с огромни отговорности, трябва да има физическа отправна точка, място, където се осъществява спокойно сливане на енергии. Сонорската пустиня бе такова място за него.
Навлизайки в състояние на повишено съзнание, бях забелязал някакъв човек, който се спотайваше в полумрака на къщата. Попитах дон Хуан дали Хенаро е с него. Той отвърна, че е сам, а това, което съм забелязал, бил един от съюзниците му — пазителят на къщата.
След това дон Хуан направи странен жест. Той изкриви лицето си в гримаса, като че ли бе изненадан или ужасен. И моментално страшната фигура на странния човек се появи на вратата на стаята, където бяхме ние. Присъствието на странния човек така ме уплаши, че ми се зави свят. И преди да успея да се възстановя от уплахата си, човекът се наклони към мен с вледеняваща свирепост. Когато ме сграбчи за долната част на ръцете, аз усетих едно разтърсване, твърде наподобяващо удар от електрически ток.
Онемях, обхванат от ужас, който не можех да преодолея. Дон Хуан ми се усмихваше. Мутолевех си езика и стенех, опитвайки се да издам молба за помощ, докато почувствах още по-силно разтърсване.
Човекът ме хвана по-здраво и се опита да ме хвърли по гръб на земята. Дон Хуан, без ни най-малко безпокойство в гласа, ми каза да се взема в ръце и да не се боря със страха си, а да го следвам.
— Страхувай се без да се ужасяваш — рече той. Дон Хуан се приближи до мен и без да се намесва в борбата, която водех, ми прошепна в ухото, че трябва да събера цялата си концентрация в централната точка на тялото си.
През всичките тези години дон Хуан бе настоявал да измеря тялото си до стотна от сантиметъра и да установя точно къде се намира централната му точка, както на дължина, така и на ширина. Той винаги бе казвал, че тази точка е истински център на енергията у всички нас.
Веднага щом фокусирах вниманието си в тази точка, човекът ме пусна. В същия момент разбрах, че това, което бях смятал за човешко същество, само приличаше на такова. В мига, в който загуби човешкия си образ за мен, съюзникът стана една аморфна топка от матова светлина. Тя се отдалечи. Аз тръгнах след нея, движен от някаква мощна сила, която ме караше да следвам тази матова светлина.
Дон Хуан ме спря. Той внимателно ме заведе до верандата на къщата и ме накара да седна на една щайга, която той използваше като пейка.