— Вие за това ли сте тук, дон Хуан?
— Нашият случай е малко по-различен, защото ние сме в края на своя път. Ние нищо не търсим. Това, за което сме тук, е разбираемо само за воина. Преминаваме от ден в ден, като не вършим нищо. Ние чакаме. Няма да ми омръзне да повтарям това: ние знаем, че чакаме, и знаем какво чакаме. Ние чакаме свободата!
— А сега, след като вече знаеш това — добави той с усмивка, — нека се върнем към нашия разговор за съзнанието.
Обикновено когато бивахме в тази стая, никой не ни безпокоеше и винаги дон Хуан определяше продължителността на разговорите ни. Но този път чухме тихо почукване на вратата, след което Хенаро влезе в стаята и седна. Не бях го виждал от деня, когато набързо напуснахме къщата му. Прегърнах го.
— Хенаро има да ти казва нещо — рече дон Хуан. — Споменах ти, че той е майсторът на съзнанието. Сега мога да ти кажа какво означава това. Той може да накара събирателната точка да се придвижи навътре в сияйното яйце, след като е била изместена от местоположението си от удара на нагуала.
Дон Хуан обясни, че Хенаро безброй пъти е тласвал събирателната ми точка, след като сам бил преминал в състояние на повишено съзнание. Онзи ден, когато бяхме отишли да разговаряме на огромната плоска скала, Хенаро бил накарал събирателната ми точка драматично да навлезе в лявата ми страна — толкова драматично всъщност, та чак било малко опасно.
Дон Хуан млъкна и изглеждаше готов да даде думата на Хенаро. Той кимна, като че ли да даде знак на Хенаро да каже нещо. Хенаро стана и се приближи до мен.
— Пламъкът е много важен — каза тихо той. — Спомняш ли си оня ден, когато те накарах да гледаш отражението на слънчевата светлина в парче кварц, докато седяхме на онази голяма плоска скала?
Когато спомена това, аз си го спомних. Него ден, веднага след като дон Хуан бе спрял да говори, Хенаро бе насочил вниманието ми към пречупването на светлината, минаваща през парче полиран кварц, което той бе извадил от джоба си и бе поставил на плоската скала. Блестенето на кварца веднага бе привлякло вниманието ми. Следващото нещо, което си спомнях, бе, че стоя свит на скалата, а дон Хуан седи до мен с угрижено лице.
Тъкмо се канех да кажа на Хенаро какво си бях спомнил, когато той заговори. Приближи уста до ухото ми и посочи единия от двата газени фенера в стаята.
— Погледни пламъка — рече той. — В него няма никаква топлина. Това е чист пламък. Чистият пламък може да те отведе в глъбините на непознатото.
Докато говореше, започнах да усещам странно налягане; беше някаква физическа тежест. Ушите ми бучаха; очите ми така сълзяха, че едва различавах контурите на мебелите. Зрението ми бе абсолютно не на фокус. Въпреки че очите ми бяха отворени, не можех да виждам силната светлина на газените фенери. Всичко наоколо ми беше тъмно. Имаше ивици бледозелена фосфоресцираща светлина, които озаряваха тъмни, движещи се облаци. После зрението ми се възстанови така внезапно, както бе изчезнало.
Не можех да разбера къде съм. Изглежда, че се носех като балон. Бях сам. Обзе ме пристъп на ужас и разумът ми веднага се намеси с обяснение, което ми изглеждаше смислено в момента: Хенаро ме бе хипнотизирал, използвайки пламъка на газения фенер. Почувствах се почти облекчен. Спокойно се носех, като се опитвах да не се тревожа; помислих си, че един начин да избегна тревогата е да се съсредоточа върху етапите, през които ще трябва да мина, за да се събудя.
Първото нещо, което забелязах, беше, че не бях аз. Не можех действително да погледна към каквото и да било, защото нямах с какво да гледам. Когато се опитах да разгледам тялото си, разбрах, че мога само да съзнавам, и все пак беше сякаш гледах надолу в безкрайно пространство. Имаше огромни облаци от брилянтна светлина и грамади тъмнина; и двете се движеха. Ясно видях една вълничка от кехлибарена светлина, която идваше към мен подобно на огромна, бавна океанска вълна. Тогава разбрах, че съм като шамандура, носеща се в пространството, и че вълната ще ме застигне и ще ме понесе. Приех това като неизбежно, но точно преди да ме удари се случи нещо крайно неочаквано. Някакъв вятър ме издуха встрани от пътя на вълната.
Силата на този вятър ме носеше с огромна скорост. Преминах през необятен тунел от наситени цветни светлини. Зрението ми изцяло се замъгли и тогава почувствах, че се събуждам — че се събуждам от един хипнотичен сън, причинен от Хенаро. В следващия момент бях отново в стаята с дон Хуан и Хенаро.
На следващия ден спах много дълго. Късно следобед двамата с дон Хуан отново седнахме да поговорим. С Хенаро се бях видял малко преди това, но той бе отказал да коментира моето преживяване.