Выбрать главу

Още веднъж настоях, че според мен тайната явно е вътре в нас.

— Тайната е извън нас — рече дон Хуан. — Вътре в нас има само излъчвания, които се опитват да разчупят пашкула. А този факт ни отклонява от нормалното по един или друг начин, без значение дали сме обикновени хора или воини. Само новите ясновидци се изплъзват от това. Те се мъчат да виждат. И посредством местенията на събирателната си точка те постепенно разбират, че тайната е във възприятието. Не толкова какво възприемаме, а какво ни кара да възприемаме.

— Споменах ти веднъж, че новите ясновидци вярват, че нашите сетива са способни да улавят всичко. Те поддържат това убеждение, защото виждат, че местоположението на събирателната точка е факторът, който диктува какво да възприемат сетивата ни.

— Ако събирателната точка подреди излъчванията в пашкула в положение, различно от нормалното, човешките сетива възприемат по невъобразими начини.

8

МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА

СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ, когато дон Хуан възобнови своите обяснения за владеенето на съзнанието, отново бяхме в неговата къща в Южно Мексико. Тази къща беше всъщност на всички членове на нагуалската група, но Силвио Мануел беше официалния собственик и всички открито я наричаха „къщата на Силвио Мануел“, макар че аз, по някаква необяснима причина, бях свикнал да я наричам „къщата на дон Хуан“.

Дон Хуан, Хенаро и аз се бяхме върнали в къщата след една разходка из планините. Същият ден, докато си почивахме след дългото пътуване и късния обяд, попитах дон Хуан каква е причината за тази странна заблуда. Той ме увери, че нямало никаква заблуда и че да я наричат „къщата на Силвио Мануел“, било упражнение в изкуството на прикриването, което се изпълнявало от всички членове на нагуалската група при всякакви обстоятелства, дори в уединението на собствените им мисли. За всеки от тях да мисли за къщата по някакъв друг начин би означавало да отрече принадлежността си към нагуалската група.

Възпротивих се, че никога не ми е казвал това. Не исках да всявам раздор с моите навици.

— Не се тревожи за това — рече той, като ми се усмихваше и ме потупваше по гърба. — Можеш да наричаш тази къща както си искаш. Нагуалът има такава власт. Жената-нагуал, например, я нарича къщата на сенките.

Разговорът ни бе прекъснат и аз не го видях, докато не прати да ме повикат в задния двор, няколко часа по-късно.

Той и Хенаро бавно се разхождаха в отдалечения край на коридора; виждах ги как ръкомахат в явно оживен разговор.

Беше ясен слънчев ден. Следобедното слънце светеше право върху саксиите, окачени по стрехите на покрива, обикалящ коридора, и хвърляше сенките им върху северната и източната стена на двора. Съчетанието от ярката жълта светлина, масивните черни сенки на саксиите и изящните, едва забележими сенки на нежните, цъфтящи растения в тях, беше изумително. Някой с тънък усет за баланс и ред бе подрязал растенията така, че да създават този поразителен ефект.

— Жената-нагуал направи това — рече дон Хуан, като че ли четейки мислите ми. — Тя се втренчва в тези сенки в следобедните часове.

Мисълта за жената-нагуал, която се втренчва в сенките в следобедните часове, имаше бърз и опустошителен ефект върху мен. Ярката жълта светлина в този час на деня, тишината на този град и привързаността, която изпитвах към жената-нагуал, събраха за мен в един миг цялата самота на безкрайния път на воина.

Дон Хуан бе дефинирал обхвата на този път, когато ми каза, че новите ясновидци са воините на тоталната свобода, че техният единствен стремеж е крайното освобождение, което настъпва когато те постигнат тоталното съзнание. Докато гледах тези призрачни сенки по стената, разбрах с абсолютна яснота какво бе имала предвид жената-нагуал когато каза, че да чете стихове на глас е единственото отпускане за духа й.

Спомних си, че предния ден тя ми бе прочела нещо, там в двора, но аз не бях разбрал съвсем нейната пламенност, нейния копнеж. Беше едно стихотворение от Хуан Рамон Хименес — „Безкраен час“, което, каза ми тя, синтезирало за нея самотата на воините, които живеят, за да избягат към тоталната свобода.

Само звън на камбана и глас на птица наруша ват тишината… Изглежда, че двете говорят със залязващото слънце. Тишина, окъпана в позлата, следобедът е от кристали. Една странстваща чистота разлюлява хладните дървета, а отвъд всичко това една прозрачна река сънува, че погазвайки бисери, се освобождава и потича към безкрайността.

Дон Хуан и Хенаро дойдоха при мен и ме погледнаха с изненада.