— Какво правим ние всъщност, дон Хуан? — попитах аз. — Нима е възможно воините просто да се подготвят за смъртта?
— Съвсем не — отвърна той, като ме потупа по рамото. — Воините се подготвят да съзнават, а пълното съзнание идва при тях само когато не е останала и капка от самомнението им. Само когато са нищо, те стават всичко.
За момент настъпи мълчание. После дон Хуан ме попита дали съм в лапите на самосъжалението. Не отговорих, защото не бях сигурен.
— Не съжаляваш, че си тук, нали? — попита ме дон Хуан с лека усмивка.
— Разбира се, че не съжалява — увери го Хенаро. После, изглежда, го обзе съмнение. Почеса се по главата. Погледна ме и вдигна вежди.
— А може и да съжалява — рече той. — А?
— Разбира се, че не съжалява — този път дон Хуан увери Хенаро. После се почеса по главата и вдигна вежди.
— А може и да съжаляваш — рече той. — А?
— Разбира се, че не съжалява! — избоботи Хенаро и двамата избухнаха в неистов смях.
Когато се поуспокоиха, дон Хуан каза, че самомнението е мотивиращата сила за всеки пристъп на меланхолия. И добави, че воините са орисани да изживяват състояния на дълбока тъга, но че тази тъга присъства само за да ги накара да се смеят.
— Хенаро има да ти покаже нещо, което е по-вълнуващо от всичкото самосъжаление, което можеш да събереш — продължи дон Хуан. — То е свързано с местоположението на събирателната точка.
Хенаро веднага започна да върви покрай коридора, като извиваше гръбнака си във формата на дъга и вдигаше колене до гърдите си.
— Нагуалът Хулиан му показа как да върви по този начин — прошепна дон Хуан. — Това се нарича „походка на силата“. Хенаро знае няколко походки на силата. Наблюдавай го внимателно.
Движенията на Хенаро бяха наистина хипнотични. Почувствах как следя походката му първо с очи, а после неудържимо и с краката си. Имитирах неговата походка. Обиколихме веднъж двора и спряхме.
Докато вървяхме, бях забелязал изключителната яснота, която ми носеше всяка стъпка. Когато спряхме, бях в състояние на изострена бдителност.
Можех да чуя всеки звук, да забележа всяка промяна в светлината или сенките около мен. Завладя ме едно чувство за активност, за незабавно действие. Чувствах се изключително агресивен, силен, дързък. В този момент видях пред себе си огромно поле равна земя; точно зад себе си видях гора. Огромните дървета бяха подредени прави като стена. Гората беше тъмна и зелена; полето беше слънчево и жълто.
Дишах дълбоко и странно учестено, но не по ненормален начин. И все пак именно ритъмът на моето дишане ме принуждаваше да подскачам на място. Исках да хукна да бягам, или по-точно тялото ми искаше, но тъкмо да хукна и нещо ме спираше.
Изведнъж дон Хуан и Хенаро се появиха до мен. Тръгнахме по коридора, като Хенаро вървеше от дясната ми страна. Той ме буташе с рамото си. Усещах тежестта на тялото му върху себе си. Той леко ме побутна наляво и ние завихме право към източната стена на двора. За момент имах странното впечатление, че ще минем през стената и дори се приготвих за удара, но спряхме точно пред нея.
Докато лицето ми бе още до стената, те и двамата ме заоглеждаха много внимателно. Знаех какво търсеха: искаха да се уверят, че съм преместил събирателната си точка. Знаех че съм я преместил, защото настроението ми се бе променило. Явно и те го разбраха. Внимателно ме хванаха под ръка и мълчаливо ме отведоха до другата страна на коридора, до едно тъмно, тясно антре, което свързваше двора с останалата част на къщата. Там спряхме. Дон Хуан и Хенаро се отдалечиха на няколко крачки от мен.
Оставиха ме с лице към онази страна на къщата, която бе потънала в тъмни сенки. Надникнах в една празна, тъмна стая. Имах усещането за физическа умора. Чувствах се отпуснат, апатичен, но въпреки това изпитвах духовна сила. Тогава разбрах, че съм загубил нещо. В тялото ми нямаше никаква сила. Едва стоях. Накрая краката ми се огънаха и аз седнах, а после полегнах на едната си страна. Докато лежах така, ме изпълниха най-прекрасните блажени мисли за любов към Бога, към добротата.
После изведнъж се оказах пред главния олтар на някаква църква. Позлатените барелефи блещукаха от светлината на хиляди свещи. Видях тъмните фигури на мъже и жени, които носеха огромен кръст, поставен върху широк паланкин1. Отместих се от пътя им и излязох пред църквата. Видях множество хора, море от свещи, които идваха към мен. Чувствах се щастлив. Изтичах да се присъединя към тях. Изпълваше ме дълбока любов. Исках да бъда с тях, да се моля на Бога. Бях само на няколко крачки от множеството хора, когато нещо ме отнесе.