— Остави чувала на мира — рече той с усмивка. — Сега ще се покатерим малко нагоре по хълма и ще се срещнем с Ла Каталина.
— Къде е тя? — попитах аз.
— Там горе — рече Хенаро, посочвайки върха на малък хълм. — Ако се втренчиш с притворени очи, ще я видиш като едно много тъмно петънце на фона на зелените храсти.
Напрегнах се да видя тъмното петънце, но не видях нищо.
— Защо не се качиш там? — предложи ми дон Хуан. Зави ми се свят и ми прилоша. Дон Хуан ме подкани с ръка да тръгвам, но аз не смеех да мръдна. Накрая Хенаро ме хвана под ръка и двамата се заизкачвахме към върха на хълма. Като стигнахме там, разбрах, че дон Хуан бе вървял точно зад нас. Тримата стигнахме върха заедно.
Дон Хуан заговори на Хенаро много спокойно. Попита го дали си спомня десетките пъти, когато нагуалът Хулиан действал така, че те едва ли не се задавяли до смърт, защото се отдавали на страховете си.
Хенаро се обърна към мен и ме увери, че нагуалът Хулиан бил безмилостен учител. Той и неговият учител — нагуалът Елиас, който тогава все още бил на този свят, често тласвали събирателната точка на своите ученици и ги оставяли сами да се оправят.
— Казах ти веднъж, че нагуалът Хулиан ни препоръча да не хабим сексуалната си енергия — продължи Хенаро. — Имаше предвид, че за да се премести събирателната точка, човек има нужда от енергия. Ако я няма, „ударът на нагуала“ не е ударът на свободата, а на смъртта.
— Без достатъчно енергия — рече дон Хуан — силата на подреждането е съкрушителна. Необходима ти е енергия, за да издържиш налягането на подрежданията, които никога не се осъществяват при обикновени условия.
Хенаро каза, че нагуалът Хулиан бил вдъхновяващ учител. Той винаги намирал начини хем да обучава, хем да се забавлява. Един от любимите му способи на обучение бил да ги улавя неподготвени в нормално съзнание и да премества събирателната им точка. От там на сетне, за да си осигури неразделеното им внимание, трябвало само да ги заплаши, че ненадейно ще им нанесе удара на нагуала.
— Нагуалът Хулиан бе наистина незабравим човек — рече дон Хуан. — Имаше невероятен подход към хората. Можеше да върши и най-отвратителните неща, но, направени от него, те бяха велики. Направени от всеки друг, щяха да са груби и жестоки.
— Нагуалът Елиас пък нямаше никакъв подход към хората, но бе наистина велик, велик учител.
— Нагуалът Елиас бе досущ като нагуала Хуан Матус — рече ми Хенаро. — Те двамата се разбираха много добре. И нагуалът Елиас го научи на всичко без нито веднъж да му повиши тон или да му играе номера.
— Но нагуалът Хулиан бе доста различен — продължи Хенаро, като приятелски ме смушка. — Бих казал, че той ревниво пазеше особени тайни в лявата си страна, точно като теб. Не смяташ ли? — обърна се той към дон Хуан.
Дон Хуан не отговори, но кимна утвърдително. Изглежда едва сдържаше смеха си.
— Той си беше шегаджия по природа — рече дон Хуан и двамата избухнаха в невероятен смях.
Фактът, че те явно намекваха за нещо, което знаеха, ме накара да се почувствам дори още по-застрашен. Дон Хуан информативно ми каза, че имали предвид странните магьоснически техники, които нагуалът Хулиан бил научил през живота си. Хенаро добави, че нагуалът Хулиан имал и един уникален учител, освен нагуала Елиас. Учител, който страшно го бил харесал и го бил научил на необикновени и сложни начини за придвижване на събирателната точка. В резултат на това нагуалът Хулиан бил невероятно ексцентричен в поведението си.
— Кой е бил този учител, дон Хуан? — попитах аз. Дон Хуан и Хенаро се спогледаха и се разкискаха като деца.
— Много е трудно да се отговори на този въпрос — отвърна дон Хуан. — Мога да кажа само, че това е учителят, който промени курса на нашето течение. Той ни научи на много неща — и добри-, и лоши, но сред най-лошите е факта, че той ни научи на това, което са вършели старите ясновидци. И някои от нас се хванаха в капана. Нагуалът Хулиан бе един от тях. А също и Ла Каталина. Можем само да се надяваме ти да не ги последваш.
Незабавно се възпротивих. Дон Хуан ме прекъсна. Каза, че не знам за какво се противя.
Докато дон Хуан говореше, аз страшно им се ядосах — на него и на Хенаро. Изведнъж ме обхвана ярост и започнах да им крещя, колкото ми глас държи. Реакцията ми бе толкова несвойствена за мен, че ме изплаши. Сякаш бях някой друг. Спрях и ги погледнах безпомощно.
Хенаро бе сложил ръцете си върху раменете на дон Хуан, сякаш имаше нужда от опора. И двамата се смееха неистово.
Така се отчаях, че едва не заплаках. Дон Хуан се доближи до мен и окуражително сложи ръка на рамото ми. Каза, че Сонорската пустиня по необясними за него причини пораждала определена войнственост у човека, а и във всеки друг организъм.