— Обикновените хора биха го обяснили с това, че тук въздухът е много сух — продължи той. — Или пък, че е много горещо. Ясновидците го обясняват с това, че тук става едно особено събиране на излъчванията на Орела, което, както вече казах, подпомага събирателната точка да се премества надолу.
— Както и да е, воините са на този свят, за да се тренират да бъдат безпристрастни наблюдатели, така че да разберат тайната на нашето съществуване и да вкусят от сладостта на откритието, какво сме ние всъщност. Това е най-висшата цел на новите ясновидци. И не всеки воин я постига. Ние смятаме, че нагуалът Хулиан не я е постигнал. Той попадна в клопка, а също и Ла Каталина.
По-нататък дон Хуан каза, че за да бъде несравним нагуал, човек трябва да обича свободата и да бъде абсолютно дистанциран. Пътят на воина е толкова опасен, обясни той, защото е противоположен на житейската ситуация на съвременния човек. Каза, че съвременният човек е изоставил света на непознатото и тайнственото и се е установил в света на функционалното. Обърнал е гръб на знаменията и радостта, а е приел скуката.
— Шансът да се върнат отново към тайнството на света — продължи дон Хуан — понякога се оказва твърде много за воините и те се предават; попадат в капана на това, което нарекох „бурните приключения в непознатото“. Забравят търсенето, забравят, че трябва да бъдат безпристрастни наблюдатели. Потъват в непознатото и това им харесва.
— И ти смяташ, че аз съм такъв, така ли? — попитах дон Хуан.
— Ние не смятаме, а знаем — отговори Хенаро. — А Ла Каталина знае по-добре от всеки друг.
— Защо пък тя да знае? — запитах аз.
— Защото тя е като теб — отвърна Хенаро, като произнасяше думите с комична интонация.
Тъкмо щях отново да започна разгорещено да споря, когато дон Хуан ме прекъсна.
— Не е необходимо да се впрягаш толкова — рече той. — Ти си такъв, какъвто си. Просто битката за свобода за някой е по-трудна, а ти си един от тях.
— За да бъдем безпристрастни наблюдатели — продължи той, — първото нещо е да разберем, че неподвижността или движението на събирателната точка е всичко, което имаме ние и светът, който възприемаме, какъвто и да е този свят.
— Новите ясновидци казват, че когато са ни учили да говорим със себе си, са ни научили на средството да се притъпим, за да държим събирателната си точка фиксирана на едно място.
Хенаро шумно плясна с ръце и пронизително изсвири, имитирайки изсвирването на футболен треньор.
— Хайде да раздвижим тази събирателна точка! — извика той. — Живо, живо! Движи се, движи се!
Всички все още се смеехме, когато храстите в дясно от мен изведнъж се размърдаха. Дон Хуан и Хенаро веднага седнаха, като подвиха левия си крак под седалището. Десният им крак, с вдигнато коляно, бе поставен като щит пред тях. Дон Хуан ми направи знак да седна по същия начин. Той вдигна вежди и сви ъгъла на устата си в жест на примирение.
— Магьосниците имат свои собствени чудатости — прошепна той. — Когато събирателната точка се придвижи към областите под нормалното й местоположение, зрението на магьосниците става ограничено. Ако те видят, че стоиш прав, ще те нападнат.
— Веднъж нагуалът Хулиан ме държа два дни в тази воинска поза — прошепна ми Хенаро. — Трябваше дори да уринирам в тази поза.
— И да изхвърляш изпражнения — добави дон Хуан.
— Точно така — рече Хенаро.
А после ми прошепна, като че ли след известен размисъл:
— Надявам се, че си се изходил преди да тръгнем насам. Ако червата ти не са празни, когато се появи Ла Каталина ще се насереш в гащите си, освен ако не ти покажа как да ги свалиш. Ако се наложи да сереш в тази поза, трябва да си свалиш гащите.
Той започна да ми показва как да се измъкна от панталоните си. Правеше го най-сериозно и внимателно. Цялата ми концентрация бе насочена към неговите движения. Едва след като си бях свалил панталона, осъзнах, че дон Хуан се залива от смях. Разбрах, че Хенаро отново си правеше майтап с мен. Тъкмо се канех да стана и да си обуя панталона, когато дон Хуан ме спря. Той така се тресеше от смях, че едва успяваше да изговаря думите. Каза ми да остана неподвижен, че Хенаро е направил това само полу на майтап и че Ла Каталина наистина била зад храстите.
Настоятелният му тон, при това насред смеха, ми подейства. Замръзнах на място. Миг по-късно дочух някакво шумолене в храстите, което ме хвърли в такава паника, че забравих за панталоните си. Погледнах Хенаро. Той отново бе с панталон. Сви рамене.