— Съжалявам — прошепна той, — нямах време да ти покажа как да ги обуеш без да ставаш.
Не ми остана време да се ядосам или пак да се присъединя към радостта им. Изведнъж, точно пред мен, храстите се разтвориха и от тях излезе едно страховито същество. То бе толкова неземно, че вече не се страхувах. Бях като омагьосан. Каквото и да беше това пред мен, то не бе човешко същество; дори не напомняше на такова. Приличаше повече на влечуго. Или на тумбесто уродливо насекомо. Или дори на космата, крайно отвратителна птица. Тялото на това същество беше тъмно и бе покрито с твърди червеникави косми. Не виждах никакви крака, само огромната грозна глава. Носът беше сплеснат, а ноздрите представляваха две огромни странични дупки. Имаше нещо като клюн със зъби. Колкото и ужасяващо да беше това същество, очите му бяха великолепни. Бяха като две хипнотични езера от невъобразима яснота. В тях имаше знание. Те не бяха човешки очи, нито очи на птица, въобще не бяха очи, които съм виждал.
Съществото тръгна към лявата ми страна, размърдвайки храстите. Докато извъртах глава, за да следя движението му, забелязах, че дон Хуан и Хенаро изглеждаха така омагьосани от присъствието му, както и аз. Хрумна ми, че и те никога не са виждали подобно нещо.
В миг съществото бе напълно изчезнало от поглед. Но веднага след това се чу някакво ръмжене и гигантското му туловище отново се изправи пред нас.
Бях омаян и в същото време притеснен от факта, че ни най-малко не се страхувам от това уродливо създание. Сякаш предишната ми паника бе изпитана от някой друг.
В един момент почувствах, че започвам да се изправям. Против волята ми, краката ми се изпънаха и аз се оказах прав с лице към съществото. Смътно усещах, че си свалям якето, ризата и обувките. Останах гол. Мускулите на краката ми се стегнаха от едно невероятно мощно съкращаване. Заподскачах на място с колосална пъргавина, след което аз и съществото препуснахме към някаква неизразима зеленина в далечината.
Съществото препускаше пред мен, извивайки се около себе си като змия. Но после аз го настигнах. Докато тичахме заедно, аз осъзнах нещо, което вече знаех, а именно, че съществото бе наистина Ла Каталина. И изведнъж видях до себе си Ла Каталина от плът и кръв. Движехме се без всякакво усилие. Все едно, че стояхме неподвижно, само заели пози, изразяващи движение и скорост, а пейзажът около нас се движи, създавайки впечатление за огромно ускорение.
Надбягването ни спря така внезапно, както беше и започнало, и аз се оказах сам с Ла Каталина в един друг свят. В него нямаше и една позната черта. Имаше някакъв силен блясък и топлина, идващи откъм това, което, изглежда, бе земята — земя осеяна с огромни скали. Или поне изглеждаха като скали. Те имаха цвета на пясъчник, но нямаха тегло; бяха като късове сюнгер. Можех да ги запращам на различни страни само като ги побутна.
Така се омаях от силата си, че не забелязвах нищо друго. Бях преценил, неясно как, че късовете от привидно безтегловна материя ми оказват съпротивление. И именно върховната ми сила е тази, която ги запраща навсякъде.
Опитах се да ги хвана с ръка и осъзнах, че цялото ми тяло се е променило. Ла Каталина ме гледаше. Тя отново бе уродливото същество, което беше преди, а също и аз. Не можех да се видя, но знаех, че двамата сме досущ едни и същи.
Обзе ме неописуема радост, сякаш радостта беше някаква сила, която идваше отвън. С Ла Каталина заподскачахме, въртяхме се, играхме, докато не ни останаха никакви мисли или чувства, или каквото и да е човешко съзнание. И въпреки това аз определено съзнавах. Моето съзнание бе някакво смътно знание, което ми даваше увереност; то беше едно безгранично доверие, една физическа сигурност в моето съществуване, не в смисъл на човешко усещане за индивидуалност, а в смисъл на присъствие, което бе всичко.
После отведнъж всичко придоби човешки измерения. Ла Каталина ме държеше за ръка. Вървяхме в пустинята сред пустинните храсти. Веднага осъзнах, че камъните и твърдите буци пръст болезнено израняват босите ми крака.
Стигнахме до едно място без растителност. Дон Хуан и Хенаро бяха там. Аз седнах и си облякох дрехите.
Моята среща с Ла Каталина забави връщането ни в Южно Мексико. Тя ме бе разстроила по някакъв неописуем начин. В състояние на нормално съзнание станах затворен и откъснат от света. Като че ли бях загубил опорна точка. Бях се отчаял. Казах на дон Хуан, че дори съм изгубил желание да живея.
Бяхме насядали под навеса от клони в къщата на дон Хуан. Колата бе пълна с чували и ние бяхме готови да тръгваме, но моето чувство на отчаяние взе връх у мен и аз се разплаках.
Дон Хуан и Хенаро така се разсмяха, та чак сълзи им излязоха. Колкото по-отчаян се чувствах, толкова по-голяма бе радостта им. Накрая дон Хуан ме премести в състояние на повишено съзнание и обясни, че смехът им не е проява на грубост от тяхна страна или пък резултат от изопачено чувство за хумор, а най-искрен израз на щастие от това, че ме виждат да напредвам по пътя на знанието.