— Съвсем малки деца били давани за чираци при старите ясновидци — продължи дон Хуан, — така че да не познават друг начин на живот. Тези деца на свой ред, като навършели пълнолетие, вземали други деца за чираци. Представи си само какви ли неща са откривали при непрекъснатите си премествания от дясната в лявата страна и обратно, и то след векове такава концентрация.
Отбелязах колко объркващи бяха тези преминавания за мен. Дон Хуан каза, че моите изживявания наподобявали неговите собствени. Неговият благодетел — нагуалът Хулиан, бил създал един дълбок разкол у него, като го премествал напред-назад от единия тип съзнание в другия. Той каза, че яснотата и свободата, които усещал в състояние на повишено съзнание, били в пълен контраст с осмислянето, задръжките, гнева и страха на нормалното му състояние на съзнанието.
Старите ясновидци създавали тази полярност за своите собствени цели: чрез нея те принуждавали чираците си да постигнат концентрацията, необходима за овладяване на магьосническите похвати. Но новите ясновидци, каза той, я използвали, за да доведат чираците си до убеждението, че в човека има нереализирани възможности.
— Най-значимото постижение на новите ясновидци — продължи дон Хуан — е обяснението, което дават на загадката на съзнанието. Те го събрали цялото в няколко понятия и процедури, на които чираците се обучавали, докато са в състояние на повишено съзнание.
Дон Хуан каза, че ценното в метода на обучение, прилаган от новите ясновидци, е това, че той се възползва от факта, че човек не може да си спомни нищо от това, което му се е случило в състояние на повишено съзнание. Тази невъзможност да си спомниш поставя почти непреодолима бариера пред воините, които все пак трябва да си спомнят всички дадени им наставления, ако искат да продължат по нататък. Едва след години борба и самодисциплина воините могат да си спомнят тези наставления. А до тогава понятията и процедурите, на които са били обучавани, са се превърнали в тяхно вътрешно знание и така са придобили силата, която новите ясновидци са искали те да имат.
2
ДРЕБНИТЕ ТИРАНИ
Дон ХУАН ПОДХВАНА ТЕМАТА за владеенето на съзнанието едва след няколко месеца. Бяхме в къщата, където живееше нагуалската група.
— Хайде да се поразходим — предложи ми дон Хуан, слагайки ръка на рамото ми. — Или още по-добре, да отидем на градския площад, където има много хора и да седнем да поговорим.
Изненадах се, когато ми заговори, защото от няколко дни бях в къщата, а той и едно „здравей“ не ми беше казал.
Докато излизахме от къщата с дон Хуан, Ла Горда ни пресрещна и настоя да я вземем с нас. Изглеждаше решена да не приема отказа за отговор. Дон Хуан й каза много твърдо, че има да обсъжда нещо насаме с мен.
— Ще си говорите за мен, нали? — рече Ла Горда, като тонът и жестовете й издаваха едновременно подозрение и раздразнение.
— Точно така — отвърна дон Хуан сухо и мина покрай нея без дори да я погледне.
Последвах го и двамата мълчаливо извървяхме разстоянието до градския площад. Когато седнахме, го попитах какво толкова, за бога, имаме да обсъждаме за Ла Горда. Не можех да забравя застрашителния й поглед, който ни беше хвърлила на излизане.
— Няма какво да обсъждаме за Ла Горда или за който и да е друг — рече той. — Казах й това само за да провокирам огромното й самомнение. И имаше ефект — тя побесня. Ако я познавам добре, досега вече си е говорила достатъчно дълго, за да укрепи самоувереността и справедливото си възмущение, че е била пренебрегната и поставена в такова глупаво положение. Няма да се изненадам, ако ни нападне и тук на пейката.
— Щом няма да говорим за Ла Горда, тогава какво ще обсъждаме? — попитах аз.
— Ще продължим разговора, който започнахме в Оаксака — отвърна той. — За да разбереш обяснението на съзнанието, ще са необходими върховни усилия от твоя страна и желание да се местиш напред-назад между нивата на съзнанието. Докато трае разговорът ни, ще са ми необходими твоята пълна концентрация и търпение.
Почти като оплакване му казах, че ме е накарал да се чувствам много неловко, като не е искал да разговаря с мен през последните два дни. Той ме погледна и повдигна вежди. Лека усмивка заигра по устните му и изчезна. Осъзнах, че ми даваше да разбера, че не съм по-стока от Ла Горда.
— Провокирах самомнението ти — рече той намръщено. — Самомнението ни е най-големия ни враг. Помисли и ще видиш, че това, което ни прави слаби, е чувството на обида от делата и злодеянията на събратята ни. Самомнението ни изисква да прекарваме по-голяма част от живота си обидени от някого.