— Новите ясновидци препоръчват — продължи дон Хуан — да се полагат всички усилия да се изкорени самомнението от живота на воините. Аз съблюдавах тази препоръка и голяма част от заниманията ми с теб целяха да ти покажат, че без самомнението ние сме неуязвими.
Докато го слушах, очите му изведнъж силно заблестяха. Помислих си, че сигурно всеки момент ще се разсмее, а нямаше причина за смях, когато се сепнах от внезапна и болезнена плесница по дясната ми буза.
Скочих от пейката. Ла Горда стоеше зад мен с все още вдигната ръка. Лицето й бе почервеняло от гняв.
— Сега вече можете да кажете каквото си искате за мен и то с основание — изкрещя тя. — Но ако имате да ми казвате нещо, кажете ми го в лицето.
Избухването й, изглежда, я изтощи, защото седна на цимента и зарида. Дон Хуан бе обладан от неописуема радост. Аз бях се вцепенил от чиста ярост. Ла Горда ме изгледа свирепо, а след това се обърна към дон Хуан и кротко му каза, че нямаме никакво право да я критикуваме.
Дон Хуан така се превиваше от смях, че почти докосваше земята. Не можеше дори да говори. На няколко пъти се опита да ми каже нещо, но не успя и накрая стана и тръгна на някъде, като тялото му продължаваше да се тресе от смях.
Тъкмо щях да хукна след него, все още гледайки Ла Горда кръвнишки — в този момент ми се струваше жалка, когато ми се случи нещо странно. Разбрах какво му беше толкова смешно на дон Хуан. Ла Горда и аз бяхме ужасяващо еднакви. Самомнението ни бе монументално. Изненадата и яростта ми, когато получих плесницата, бяха точно като гнева и подозрението на Ла Горда. Дон Хуан бе прав — бремето на самомнението е ужасна пречка.
Тогава, въодушевен, изтичах след него, а сълзи се стичаха по бузите ми. Настигнах го и му казах какво съм осъзнал. Очите му блестяха дяволито и доволно.
— А какво да правя с Ла Горда? — попитах аз.
— Нищо — отвърна той. — Осъзнаването винаги е лично.
Той смени темата и каза, че според поличбите трябвало да продължим разговора си в неговата къща или в голямата стая с удобни столове, или в задния двор, който бе опасан от покрит коридор. Той каза, че винаги, когато дава обясненията си вътре в къщата, тези две места ще бъдат забранена територия за всеки друг.
Върнахме се в къщата. Дон Хуан разказа на всички какво бе направила Ла Горда. Удоволствието, с което всички ясновидци й се подиграваха, постави Ла Горда в крайно неудобно положение.
— Самомнението не може да се победи с деликатност — коментира дон Хуан, когато изказах загрижеността си за Ла Горда.
След това той помоли всички да напуснат стаята. Седнахме и дон Хуан започна своите обяснения.
Той каза, че ясновидците, стари и нови, са разделени на две категории. В първата влизали онези, които имали желание да упражняват самоконтрол и можели да насочват дейността си към прагматични цели, които да облагодетелстват други ясновидци и човека въобще. Към другата категория спадали онези, които нехаели за самоконтрола или пък за каквито и да било прагматични цели. Единодушното мнение на ясновидците било, че последните не са успели да решат проблема със самомнението.
— Самомнението съвсем не е нещо просто и наивно — обясни той. — От една страна, то е сърцевината на всичко добро в нас, а от друга — сърцевината на всичко гнило. За да се отървеш от самомнението, което е гнило, се изисква майсторска стратегия. От векове насам ясновидците ценят най-много онези, които са го постигнали.
Оплаках се, че идеята за изкореняване на самомнението, макар понякога да ми допада, бе наистина непонятна; казах на дон Хуан, че намирам указанията му за изкореняване на самомнението толкова неясни, че не мога да ги следвам.
— Казвал съм ти много пъти — рече той, — че за да върви по пътя на знанието човек трябва да има силно развито въображение. Както сам разбираш, по пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде.
От неудобство изтъкнах, че неговите поучения за самомнението ми напомнят на католическите постановки. След като цял живот ми говореха за тежките последици от греха, вече бях претръпнал.
— Воините се борят със самомнението като стратегия, а не като принцип — отвърна той. — Грешката ти е, че приемаш това, което ти казвам, от гледна точка на нравствеността.
— Но за мен ти си един високонравствен човек, дон Хуан — настоях аз.
— Забелязал си моята безупречност, това е всичко — рече той.
— Безупречността, както и освобождаването от самомнение, е твърде неясно понятие, за да има някаква стойност за мен — отбелязах аз.