Посочих му едно противоречие. Той бе казал, че воините не могат да функционират в света, докато са в състояние на повишено съзнание, но беше казал и че прикриването е просто държание с хората по специфични начини. Двете твърдения си противоречаха едно на друго.
— Като казах, че то не се преподава в нормално съзнание, имах предвид само когато се преподава на нагуал — рече дон Хуан. — Целта на прикриването е двояка: първо, да придвижи събирателната точка най-стабилно и сигурно, а нищо не може да свърши тази работа така-добре, както прикриването, и, второ, да запечата принципите му толкова дълбоко, че да се избегне човешкия опис, тъй като естествената реакция е да се отхвърли и осъди онова, което може да е обидно за разума.
Казах на дон Хуан, че искрено се съмнявам, че бих могъл да осъдя или отхвърля нещо такова. Той се разсмя и отвърна, че едва ли съм изключение и че ще реагирам като всички останали, щом чуя за делата на един майстор прикривач, какъвто бил неговият благодетел — нагуалът Хулиан.
— Не преувеличавам, като ти казвам, че нагуалът Хулиан бе най-необикновения прикривач, който някога съм срещал — рече дон Хуан. — Ти вече си слушал за неговите прикривачески умения от всички останали. Но не съм ти казал какво направи той с мен.
Исках да му поясня, че не съм чувал нищо за нагуала Хулиан от когото и да е, но тъкмо преди да изкажа възражението си ме обхвана едно чувство на несигурност. Дон Хуан, изглежда, мигновено разбра какво усещам и доволно се подсмихна.
— Не можеш да си спомниш, защото волята е все още недостъпна за теб — рече той. — Имаш нужда от безупречен живот и огромен запас от енергия и тогава волята може да освободи тези спомени.
— Ще ти разкажа историята за това как се държа с мен нагуалът Хулиан, когато го срещнах за първи път. Ако го осъдиш и намериш поведението му отвратително, докато си в състояние на повишено съзнание, помисли си колко отвратен щеше да си в състояние на нормално съзнание.
Възпротивих се, че се опитва да ме впечатли. Той ме увери, че със своята история искал само да ми илюстрира начина, по който действат прикривачите, и мотивите им да постъпват така.
— Нагуалът Хулиан беше последният от старовремските прикривачи — продължи дон Хуан. — Той беше прикривач не толкова поради условията на своя живот, а защото това беше естествената склонност на характера му.
Новите ясновидци видели, обясни дон Хуан, че човешките същества се делят на две основни групи: такива които ги е грижа за останалите, и такива, които не ги е грижа. Между тези две крайности те видели безкрайна смесица от двете. Нагуалът Хулиан бил от категорията хора, които не ги е грижа; дон Хуан се постави в противоположната категория.
— Но нали ми каза, че нагуалът Хулиан бил щедър човек и че би дал и ризата от гърба си? — попитах аз.
— Такъв беше — отвърна дон Хуан. — И не само щедър, той беше и изключително обаятелен човек. Той винаги се интересуваше дълбоко и искрено от хората около себе си. Беше любезен и открит човек и даваше всичко, което има, на всеки, който се нуждае от него, или на всеки, който се е случило да хареса. И той на свой ред бе обичан от всички, защото бидейки майстор прикривач, той им предаваше истинските си чувства: не даваше пукната пара за който и да е от тях.
Не казах нищо, но дон Хуан усещаше чувството ми на недоверие или дори страдание от това, което казваше. Той се подсмихна и поклати глава.
— Това е прикриването — рече той. — Виждаш ли, аз дори не съм започнал да ти разказвам историята на нагуала Хулиан, а ти вече си ядосан.
Той избухна в гръмогласен смях, когато се опитвах да му обясня какво изпитвам.
— Нагуалът Хулиан не го беше грижа за никого — продължи дон Хуан. — Затова можеше да помага на хората. И го правеше, даваше им и ризата от гърба си, защото не му пукаше за тях.
— Да не би да искаш да кажеш, дон Хуан, че единствените хора, които помагат на събратята си, са тези, които не дават пукната пара за тях? — попитах аз, истински раздразнен.
— Така твърдят прикривачите — рече той с широка усмивка. — Нагуалът Хулиан, например, беше велик лечител. Той помагаше на хиляди и хиляди хора, но не си приписваше заслугата за това. Оставяше хората да смятат, че една жена от неговата група е лечителката.
— Сега, ако той беше човек, който го е грижа за ближните му, той щеше-да изисква признание. Тези, които ги е грижа за другите, ги е грижа и за себе си и изискват признание винаги, когато са го заслужили.
Дон Хуан каза, че тъй като принадлежал към категорията на онези, които ги е грижа за събратята им, той никога на никого не бил помогнал: чувствал се неловко от щедростта, дори не можел да си представи да бъде обичан така, както бил нагуалът Хулиан и положително би се чувствал глупаво да даде на някого ризата от гърба си.