— Толкова ме е грижа за ближните ми — продължи гой, — че не правя нищо за тях. Никога не знаех какво да направя. И винаги изпитвах онова дразнещо чувство, че съм им натрапил волята си с моите подаръци.
— Естествено, аз преодолях всички тези чувства с воинския начин. Всеки воин може да има успех с хората, както имаше нагуалът Хулиан, ако премести събирателната си точка на една позиция, където е без значение дали хората го харесват, мразят или пренебрегват. Но това не е същото.
Дон Хуан каза, че когато за пръв път разбрал принципите на прикриването, както аз в момента, той бил крайно натъжен. Нагуалът Елиас, който много приличал на дон Хуан, му обяснил, че прикривачите като нагуала Хулиан са естествените водачи на хората. Те могат да помогнат на хората да направят всичко.
— Нагуалът Елиас каза, че тези воини могат да помогнат на хората да се излекуват — продължи дон Хуан — или да им помогнат да се разболеят. Те могат да им помогнат да намерят щастие или да намерят тъга. Подхвърлих на нагуала Елиас, че ще е по-уместно вместо да казваме, че тези воини помагат на хората, да казваме, че им въздействат. Той отвърна, че те не просто въздействат на хората, а активно ги водят и насочват, както пастирът води стадото си.
Дон Хуан се подсмихна и ме загледа втренчено. Имаше някакъв дяволит блясък в очите му.
— Странно, а? — попита той. — Как нагласят прикривачите това, което виждат за хората.
След това дон Хуан започна своята история за нагуала Хулиан. Каза, че нагуалът Хулиан прекарал дълги години в очакване на чирак-нагуал. Натъкнал се на дон Хуан един ден, когато се връщал от някакво близко селце, където бил ходил по работа с познати. Той тъкмо си мислел за чирак-нагуал, докато вървял по пътя, когато чул изстрел и видял хора, разбягващи се на всички страни. Той хукнал с тях към храстите до пътя и излязъл от скривалището си едва когато видял група хора, насъбрани около някакъв ранен човек, който лежал на земята.
Раненият бил, разбира се, дон Хуан, който бил прострелян от тираничния надзирател. Нагуалът Хулиан веднага видял, че дон Хуан е особен човек, чийто пашкул бил разделен на четири, а не на две части; разбрал също, че дон Хуан е тежко ранен. Знаел, че няма никакво време за губене. Желанието му било изпълнено, но трябвало да действа бързо, преди някой да се е усетил какво става. Той вдигнал глава и извикал:
— Убиха сина ми!
С него била и една от жените-ясновидци от групата му — едра индианка, която на публично място винаги минавала за злата му, опърничава жена. Те били отличен екип прикривачи. Той дал знак на жената-ясновидец и тя също започнала да оплаква сина им, който бил в безсъзнание и кръвта му изтичала. Нагуалът Хулиан помолил насъбралите се да не викат властите, а по-скоро да му помогнат да пренесе сина си в своята къща в града, която се намирала на значително разстояние от мястото. Той предложил пари на няколко силни млади мъже, ако пренесат неговият ранен, умиращ син.
Младежите отнесли дон Хуан в къщата на нагуала Хулиан. Нагуалът бил много щедър към тях и богато ги възнаградил. Мъжете толкова се били разчувствали от мъката на опечалените съпрузи, които плакали през целия път до къщата, че отказали да вземат парите, но нагуалът Хулиан настоял да ги вземат, за да има синът му късмет да се оправи.
В продължение на няколко дни дон Хуан не знаел какво да мисли за добрите хора, които го били прибрали в дома си. Каза, че нагуалът Хулиан му изглеждал като едва ли не изкуфял старец. Той не бил индианец, но имал за жена млада, сприхава, дебела индианка, която била колкото силна физически, толкова и злонравна. Дон Хуан решил, че тя е лечителка, съдейки по това как обработвала раната му и по количеството лечебни растения, натрупани в стаята, където го били сложили.
Освен това жената властвала над стареца и го накарала да се грижи за раната на дон Хуан всеки ден. Били направили легло на дон Хуан от една дебела рогозка на пода и старият човек с огромна трудност коленичил, за да го достигне. Дон Хуан едва се сдържал да не се разсмее при комичната гледка, която представлявала крехкият човечец, опитвайки се с все сили да подгъне колене. Дон Хуан каза, че докато превързвал раната му старецът непрекъснато мърморел; погледът му блуждаел, ръцете му треперели, а тялото му се тресяло от главата до петите. Коленичел ли веднъж, той никога не успявал да стане сам. Повиквал жена си, крещейки с писклив глас, изпълнен със сдържан гняв. Жената идвала в стаята и двамата започвали ужасна кавга. Често тя си тръгвала, като оставяла стария човек да се вдигне сам от земята.