Дон Хуан ме увери, че никога не бил изпитвал такова съжаление към някого, каквото изпитвал към този добър, беден старец. Много пъти искал да стане и да му помогне, но и той самият едва мърдал. Веднъж старецът прекарал половин час в ругатни и викане, докато пухтял и се гърчел като плужек, преди да успее да се довлече до вратата и с много мъка да се вдигне по нея до изправено положение. Той обяснил на дон Хуан, че лошото му здраве се дължало на годините, на счупени кости, които не били зараснали правилно и на ревматизъм. Дон Хуан каза, че старецът вдигнал очи към небето и му признал, че той е най-злочестия човек на земята — бил дошъл при лечителката за помощ, а накрая се оженил за нея и станал роб.
— Попитах стареца защо не я напусне — продължи дон Хуан. — Очите му се разшириха от страх. Едва не се задави със собствената си слюнка, опитвайки се да ме накара да сниша гласа си, а после се вдърви и падна като пън на пода, до леглото ми, опитвайки се да ме накара да млъкна. „Не знаеш какво говориш, не знаеш какво говориш. Никой не може да избяга от това място“, непрекъснато повтаряше старецът с обезумял поглед.
— И аз му повярвах. Бях убеден, че той е по-злочест и по-окаян отколкото аз въобще някога съм бил. И с всеки изминат ден аз се чувствах все по-неудобно в тази къща. Храната беше чудесна и жената бе все някъде навън да лекува разни хора, така че аз бях оставен насаме със стареца. Говорехме надълго и нашироко за моя живот. Харесваше ми да разговарям с него. Казах му, че нямам пари да му платя за добрината, но че ще направя всичко, за да му помогна. Той отвърна, че никой не можел да му помогне, че бил готов да умре, но че ако наистина съм бил искрен в това, което съм казал, той щял да ми бъде благодарен, ако се оженя за жена му след неговата смърт.
— В този момент разбрах, че старецът е луд. И в същия момент разбрах още, че трябва да избягам колкото е възможно по-скоро.
Дон Хуан каза, че когато бил достатъчно добре, за да върви без чужда помощ, неговият благодетел му направил една смразяваща кръвта демонстрация на своите способности като прикривач. Без каквото и да е предупреждение или подготовка той изправил дон Хуан лице в лице срещу неорганично живо същество. Усещайки, че дон Хуан се кани да избяга, той се възползвал от възможността да го изплаши с един съюзник, който някак си имал способността да изглежда като уродлив човек.
— При вида на този съюзник едва не се побърках — продължи дон Хуан. — Не можех да повярвам на очите си и въпреки това уродът беше точно пред мен. А немощният старец стоеше до мен и хленчеше, молейки чудовището да пощади живота му. Разбираш ли, моят благодетел беше като старите ясновидци — той можеше да отпуска страха си на порции, частица по частица, и съюзникът реагираше на него. Тогава не знаех това. Единственото, което виждах със собствените си очи, беше едно ужасно същество, идващо към нас, готово да ни разкъса на парчета.
— В момента, в който съюзникът се наклони към нас, съскайки като змия, аз припаднах. Когато се свестих, старецът ми каза, че е сключил сделка със съществото.
Той обяснил на дон Хуан, че човекът се съгласил да пощади живота на двамата, ако дон Хуан остане да му служи. Изпълнен с мрачни предчувствия, дон Хуан запитал какво се разбира под това. Старецът отвърнал, че това ще бъде робство, но изтъкнал, че дон Хуан бил почти мъртъв само преди няколко дни, когато го простреляли. Ако не били той и жена му да спрат кръвта, дон Хуан със сигурност щял да умре, така че нямало място за пазарлък. Уродливият човек знаел това и го бил хванал натясно. Старецът казал на дон Хуан да престане с колебанията да приеме сделката, защото в противен случай чудовищният човек, който подслушвал зад вратата, щял да влезе и да ги убие и двамата на място и да се свърши всичко.
— Имах наглостта да попитам немощния старец, който трепереше като лист, как ще ни убие човекът — продължи дон Хуан. — Той отвърна, че чудовището щяло да изпочупи всяка кост на тялото ни, като започне от краката, докато ние пищим в нечовешка агония, която щяла да трае поне пет дни, докато умрем.
— Веднага приех условията на онзи урод. Старецът със сълзи на очи ме поздрави за взетото решение и каза, че всъщност сделката не е чак толкова лоша. Щели сме да бъдем по-скоро пленници, отколкото роби на чудовищния човек, но сме щели да ядем поне два пъти на ден; и тъй като сме живи, ще можем да работим за свободата си; бихме могли да обмислим план и да се измъкнем от този ад.
Дон Хуан се усмихна, а после избухна в смях. Предварително бе знаел какво ще изпитам към нагуала Хулиан.