— Не го плаши излишно! — възпротиви се дон Хуан почти яростно.
Именно тогава видях техните интриги. В същия момент гласът на виждането ми каза, че дон Хуан и Хенаро са екип от превъзходни прикривачи, които си играят с мен. Дон Хуан бе този, който все ме тласкаше над възможностите ми, но винаги оставяше Хенаро да играе трагичната роля. Онзи ден в къщата на Хенаро, когато бях достигнал опасно състояние на истеричен страх, след като Хенаро бе запитал дон Хуан дали трябва да ме тласнат, а дон Хуан ме увери, че Хенаро се забавлява за моя сметка, Хенаро всъщност се е безпокоял за мен.
Моето виждане бе така шокиращо за мен, че започнах да се смея. Дон Хуан и Хенаро ме погледнаха с изненада. После дон Хуан, изглежда, веднага разбра какво става в главата ми. Той каза на Хенаро и двамата се разсмяха като деца.
— Съзряваш — рече ми дон Хуан. — Тъкмо навреме: нито си твърде глупав, нито си твърде умен. Точно като мен. Но не си като мен в своята налудничавост. Там повече приличаш на нагуала Хулиан — с тази разлика, че той беше превъзходен.
Той стана и се протегна. Погледна ме с най-пронизителните, диви очи, които някога съм виждал. Изправих се.
— Един нагуал никога не позволява на когото и да е да узнае, че той дърпа конците — рече ми дон Хуан. — Нагуалът идва и си отива без да остави следа. Тази свобода е това, което го прави нагуал.
За момент очите му свирепо заблестяха, след което ги покри един облак от мекота, благост, човечност и те отново бяха очите на дон Хуан.
Едва пазех равновесие. Припадах. Хенаро се хвърли към мен и ми помогна да седна. Двамата седнаха от двете ми страни.
— Сега ще доловиш един тласък от земята — рече ми дон Хуан в едното ухо.
— Мисли за очите на нагуала — рече ми Хенаро в другото.
— Тласъкът ще дойде в момента, когато видиш блясъка на върха на онази планина — каза дон Хуан и посочи най-високия връх от източната верига.
— Никога вече няма да видиш очите на нагуала — прошепна ми Хенаро.
— Върви с тласъка, където и да те отведе — рече дон Хуан.
— Ако мислиш за очите на нагуала, ще разбереш, че медалът има две страни — прошепна Хенаро.
Исках да мисля за това, което казваха и двамата, но мислите ми не ми се подчиняваха. Нещо ме притискаше надолу. Усещах, че се смалявам. Почувствах гадене. Видях вечерните сенки да се изкачват бързо по склоновете на онези източни планини. Имах чувството, че тичам след тях.
— Започваме — рече Хенаро в ухото ми.
— Наблюдавай големия връх, наблюдавай блясъка — рече дон Хуан в другото ми ухо.
Наистина имаше една изключително бляскава точка, където бе посочил дон Хуан, на най-високия връх от веригата. Наблюдавах как последният слънчев лъч се отразява там. Усетих едно свиване под лъжичката, сякаш бях на ролкова шейна.
По-скоро усетих, отколкото чух, далечен земетръсен тътен, който рязко ме връхлетя. Сеизмичните вълни бяха толкова силни и огромни, че загубиха всякакво значение за мен. Аз бях като един нищожен микроб, който те подмятат и въртят.
Движението постепенно намаля. Имаше едно последно разтърсване преди всичко да се успокои. Опитах се да погледна наоколо. Нямах отправна точка. Сякаш бях посаден, като дърво. Над мен имаше някакъв бял, блестящ, невъобразимо голям купол. Неговото присъствие ме изпълваше с въодушевление. Полетях към него, или по-точно бях изстрелян като снаряд. Имах усещането, че ми е добре, че се грижат за мен, че съм на сигурно място; колкото повече се приближавах към купола, толкова по-силни ставаха тези чувства. Накрая те ме завладяха изцяло и аз изгубих всякакво усещане за себе си.
Следващото нещо, което си спомням, беше, че се люлеех плавно във въздуха като падащо листо. Чувствах се изтощен. Някаква всмукваща сила започна да ме дърпа. Минах през една тъмна дупка и после бях с дон Хуан и Хенаро.
На другия ден дон Хуан, Хенаро и аз отидохме в Оаксака. Късно следобед, докато се разхождахме с дон Хуан из главния площад, той изведнъж заговори за това, което бяхме извършили предния ден. Попита ме дали съм разбрал какво е имал предвид, когато каза, че старите ясновидци попаднали на нещо величествено.
Казах му, че съм разбрал, но че не бих могъл да го обясня с думи.
— А какво според теб бе главното, което искахме да разбереш на върха на онзи хълм? — попита ме той.
— Подреждането — каза един глас в ухото ми в същия миг, в който аз самият го казах.
Обърнах се като рефлекс и се блъснах в Хенаро, който беше точно зад мен, вървейки по петите ми. Бързината на реакцията ми го стресна. Той се захили, а после ме прегърна.
Седнахме. Дон Хуан каза, че може да коментира съвсем малко неща относно тласъка, който съм получил от земята; че в тези случаи воините са винаги сами и че истинското осъзнаване идва много по-късно, след години борба.