Казах на дон Хуан, че моят проблем с разбирането е увеличен от факта, че той и Хенаро вършеха цялата работа. Аз бях просто пасивен субект, който само реагираше на техните ходове. За нищо на света не можех да започна някакво действие, защото не знаех нито какво, нито пък как да го започна.
— Точно в това е работата — рече дон Хуан. — Още не трябва да знаеш. Ти ще бъдеш оставен сам да възстановиш всичко, което правим с теб сега. Това е задачата, която всеки нагуал трябва да поеме.
— Нагуалът Хулиан направи същото нещо с мен много по-безмилостно, отколкото ние го правим с теб. Той знаеше какво върши; той беше превъзходен нагуал, който за няколко години бе успял да възстанови всичко, на което го бе научил нагуалът Елиас. За съвсем кратко време той направи онова, за което на теб или на мен ще ни трябва цял живот. Разликата е, че всичко, от което имаше нужда нагуалът Хулиан, бе едно леко открехване; оттам нататък съзнанието му си поемаше ролята и отваряше единствената възможна врата.
— Какво имаш предвид, дон Хуан, под „единствената възможна врата“?
— Имам предвид, че когато събирателната точка на човек премине една критична граница, резултатите са винаги едни и същи за всеки човек. Техниките за преместването й могат да бъдат най-различни, но резултатите винаги са едни и същи, което означава, че събирателната точка събира други светове, подпомогната от тласъка на земята.
— Тласъкът на земята един и същ ли е за всеки човек, дон Хуан?
— Разбира се. Трудността за обикновения човек е да спре вътрешния си диалог. Тласъкът на земята може да се използва само когато се постигне състояние на пълен покой. Ще се убедиш в тази истина в деня, когато сам се опиташ да използваш този тласък.
— Не ти препоръчвам да се опитваш — каза Хенаро искрено. — Трябват години, за да станеш безупречен воин. За да можеш да издържиш на ударната вълна на земята, трябва да си по-добър от сега.
— Скоростта на този тласък ще разтопи всичко у теб — рече дон Хуан. — Под неговото въздействие ние ставаме нищо. Скоростта и чувството за лично съществуване вървят заедно. Вчера на хълма Хенаро и аз те подкрепяхме и ти служехме като котви; иначе нямаше да се върнеш. Щеше да бъдеш като някои хора, които умишлено са използвали този тласък, за да отидат в непознатото и все още бродят в някоя невъобразима безкрайност.
Помолих го да ми разкаже още за това, но той отказа. Рязко смени темата.
— Има нещо, което още не си разбрал относно това, че земята е живо същество — рече той. — И Хенаро, този ужасен Хенаро, иска да те тласка, докато го разбереш.
И двамата се разсмяха. Хенаро закачливо ме смушка и ми намигна, докато произнасяше думите „Аз съм ужасен“.
— Хенаро е страшен майстор в поставянето на задачи, жесток и безмилостен — продължи дон Хуан. — Въобще не го интересуват страховете ти и те тласка безжалостно. Ако не бях аз…
Беше самото олицетворение на добър, загрижен стар джентълмен. Той сведе очи и въздъхна. И двамата избухнаха в гръмогласен смях.
Когато се успокоиха, дон Хуан каза, че Хенаро искал да ми покаже това, което все още не съм бил разбрал, а именно, че върховното съзнание на земята е факторът, благодарение на който за нас е възможно да се прехвърляме в други големи снопове от излъчвания.
— Ние, живите твари, сме същества на възприятието — рече дон Хуан. — А възприемаме, защото някои излъчвания вътре в човешкия пашкул се подравняват с някои излъчвания отвън. Следователно, подреждането е тайният вход, а тласъкът на земята е ключът.
— Хенаро иска да видиш момента на подреждането. Наблюдавай го!
Хенаро се изправи и се поклони като фокусник, след което ни показа, че няма нищо в ръкавите или крачолите си. Събу обувките си и ги изтърси, за да ни покаже, че и в тях няма нищо.
Дон Хуан се смееше абсолютно невъздържано. Хенаро размаха ръце нагоре-надолу. Движението веднага ме прикова. Усетих, че тримата изведнъж ставаме и си тръгваме от площада, като те вървят от двете ми страни. Докато вървяхме, аз изгубих периферното си зрение. Вече не различавах къщи или улици. Не забелязвах също и планини или растителност. В един момент осъзнах, че съм изгубил от поглед дон Хуан и Хенаро; вместо това аз виждах два сияйни вързопа, които се движеха нагоре-надолу до мен.
Обзе ме мигновена паника, която аз веднага овладях. Изпитвах необикновеното, но познато усещане, че съм аз и все пак не съм. Съзнавах обаче всичко около мен посредством една странна и същевременно много позната способност. Изведнъж целият свят се появи пред мен. Аз целият виждах; целостта, която в нормалното си съзнание наричах мое тяло, можеше да долавя, сякаш беше едно огромно око, което забелязва всичко. Това, което забелязах първо, след като бях видял двете топки светлина, беше един ясен, виолетово-пурпурен свят, направен от нещо, което приличаше на цветни плотове и навеси. Плоски, подобни на екран плотове от неправилни концентрични кръгове имаше навсякъде.