Усетих странно налягане около главата си. Ушите ми бучаха. Беше ми студено и същевременно ме тресеше. Бях уплашен, както не съм бивал никога преди, но това, което ме притесняваше, беше едно дразнещо усещане за поражение, за проявена страхливост. Чувствах се отвратен и жалък.
Дон Хуан ми зашептя в ухото. Той каза, че трябва да съм нащрек и че атаката на старите ясновидци ще бъде почувствана от трима ни всеки момент.
— Можеш да се хванеш за мен, ако искаш — прошепна ми Хенаро бързо, сякаш някой го гонеше.
Поколебах се за миг. Не исках дон Хуан да сметне, че съм толкова изплашен, че имам нужда да се хвана за Хенаро.
— Идват! — високо прошепна Хенаро.
Светът мигновено се обърна с главата надолу за мен, когато нещо ме сграбчи за левия глезен. Почувствах студенината на смъртта по цялото си тяло. Знаех, че бях стъпил върху някаква желязна скоба, може би капан за мечки. Всичко това премина през ума ми преди да надам пронизителен писък, толкова силен, колкото и страхът ми. Дон Хуан и Хенаро гръмко се разсмяха. Те бяха на не повече от метър от двете ми страни, но аз бях толкова ужасен, че дори не ги забелязвах.
— Пей! Пей, ако ти е мил животът! — чух дон Хуан да ми нарежда шепнешком.
Опитах се да освободя краката си и усетих някакво убождане, сякаш игли се забиваха в кожата ми. Дон Хуан продължаваше да настоява да запея. Той и Хенаро подхванаха някаква народна песен. Хенаро изговаряше текста, като ме гледаше от разстояние не повече от пет сантиметра. Пееха фалшиво, с груби гласове, като така се задъхваха и така пренапрягаха гласните си струни, че накрая се разсмях.
— Пей или ще умреш — рече ми дон Хуан.
— Хайде да направим трио — каза Хенаро. — Ще изпеем едно болеро.
Присъединих се към тях. Пяхме доста време колкото ни глас държи, като пияници. Усетих, че желязната хватка около крака ми постепенно ме отпуска. Не бях посмял да погледна надолу към глезена си. В един момент го направих и тогава разбрах, че не ме е уловил никакъв капан. Нещо тъмно, подобно на глава ме хапеше!
Само едно върховно усилие ме задържа да не припадна. Усетих, че ми прилошава и автоматично се опитах да се наведа напред, но някой със свръхчовешка сила ме сграбчи безболезнено за лактите и тила и не ми позволи да мръдна. Повърнах върху дрехите си.
Отвращението ми беше толкова пълно, че започнах да припадам. Дон Хуан напръска лицето ми с вода от малката кратунка, която той винаги носеше със себе си, когато ходехме из планините. Водата се стече под яката ми. Студенината възстанови физическото ми равновесие, но не повлия на силата, която ме държеше за лактите и тила.
— Мисля, че прекаляваш с твоя страх — рече дон Хуан високо и с толкова безразличен тон, че незабавно предизвика едно чувство за ред.
— Хайде пак да запеем — добави той. — Да изпеем някоя съдържателна песен — не искам повече болера.
Мислено му благодарих за неговата трезвост и висок стил. Така се разчувствах, като ги чух да пеят, че заридах.
Целият се разтреперах под въздействието на това забележително противопоставяне на ценности. Никога една песен не е означавала толкова много за мен. Като ги чух да пеят тези стихове, които обикновено смятах за пропити с евтина сантименталност, ми се стори, че разбрах духа на воина. Дон Хуан многократно ми бе повтарял, че воините живеят със смъртта до себе си, и от знанието, че смъртта е с тях, те черпят смелост да се изправят срещу каквото и да е. Дон Хуан бе казал, че най-лошото, което може да ни се случи, е да умрем, и тъй като това вече е наша непроменима съдба, ние сме свободни; онези, които са загубили всичко, повече няма от какво да се страхуват.
Отидох при дон Хуан и Хенаро и ги прегърнах, за да изразя безкрайната си благодарност и възхищение към ТЯХ.
Тогава осъзнах, че вече нищо не ме държеше, Без да каже нито дума, дон Хуан ме хвана за ръката и ме заведе да седна на плоската скала.
— Шоуто тепърва започва — рече весело Хенаро, докато се наместваше удобно на скалата. — Ти току-що си плати входния билет. Целите ти гърди са омазани с него.
Той ме погледна и двамата се разсмяха.
— Не сядай много близо до мен — рече Хенаро. — Не си падам по повръщаното. Но не отивай и много далеч. Старите ясновидци още не са свършили с номерата си.
Приближих се до тях колкото позволяваше благоприличието. Чувствах се неудобно от състоянието си, но това трая само миг, след което всичките ми притеснения се обезсмислиха, защото забелязах, че някакви хора идват към нас. Не можех да различа ясно очертанията им, но виждах една маса от човешки фигури да се движи в полумрака. Те не носеха със себе си газени лампи или джобни фенерчета, които в този час на деня все още биха им трябвали. Тази подробност някак си ме обезпокои! Не исках да се задълбочавам в нея и нарочно започнах да разсъждавам. Сметнах, че сигурно сме привлекли нечие внимание с нашето шумно пеене, и те идват, за да видят какво става. Дон Хуан ме потупа по рамото. После посочи с брадичка мъжете, които предвождаха групата.