— Тези четиримата са старите ясновидци — рече той. — Останалите са техните съюзници.
Преди да успея да отбележа, че те са просто местни селяни, чух някакво свистене точно зад себе си. Бързо се обърнах, целият настръхнал от уплаха. Движението ми беше така внезапно, че предупреждението на дон Хуан дойде твърде късно.
— Не се обръщай! — го чух да извиква.
Думите му бяха само звук; те не означаваха нищо за мен. Като се обърнах, аз видях, че трима грозно уродливи мъже се бяха качили на скалата точно зад мен; те пълзяха към мен с усти, отворени в кошмарна гримаса, и ръце, протегнати към мен да ме сграбчат.
Поисках да изпищя с все сила, но от гърлото ми излезе само едно мъчително грачене, сякаш нещо бе заседнало в гръкляна ми. Автоматично се изтърколих извън обсега им и паднах на земята.
Като се изправих, дон Хуан скочи до мен в мига, в който една орда мъже, предвождани от онези, които дон Хуан бе посочил, се спусна върху мен като лешояди. Те всъщност писукаха като прилепи или плъхове. Изкрещях от ужас. Този път успях да издам пронизителен вик.
Дон Хуан, пъргаво като атлет в отлична форма, ме издърпа от ноктите им на скалата. Много строго ми каза да не се обръщам да поглеждам, независимо колко съм изплашен. Каза, че съюзниците въобще не могат да блъскат, но положително могат така да ме изплашат, че да падна на земята. И на земята вече съюзниците могат да притискат всеки. Ако падна на земята до мястото, където са погребани ясновидците, ще съм в ръцете им. Те ще ме разкъсат, докато техните съюзници ме държат. Дон Хуан добави, че не ми е казал всичко това преди, защото се надявал, че ще бъда принуден да го видя и разбера сам. Неговото решение за малко не ми струва живота.
Усещането, че уродливите мъже бяха точно зад гърба ми, бе почти непоносимо. Дон Хуан твърдо ми нареди да стоя спокойно и да съсредоточа вниманието си върху четиримата мъже начело на една група от може би десет или дванайсет. В момента, в който съсредоточих погледа си върху тях, сякаш по даден знак те всички тръгнаха напред към края на плоската скала. Там спряха и започнаха да съскат като змии. Вървяха напред-назад. Движението им изглеждаше синхронизирано. То беше толкова отсечено и ритмично, че изглеждаше механично. Сякаш повтаряха една и съща схема с цел да ме хипнотизират.
— Не се вглеждай в тях, момчето ми — рече ми Хенаро така, сякаш говореше на дете.
Смехът, който последва, бе толкова истеричен, колкото и страхът ми. Разсмях се толкова силно, че звукът отекна по околните хълмове.
Хората веднага спряха и, изглежда, се объркаха. Различавах очертанията на главите им как мърдат нагоре-надолу, сякаш разговаряха, съвещаваха се помежду си. После един от тях скочи на скалата.
— Внимавай! Този е ясновидец! — извика Хенаро.
— Какво ще правим? — изкрещях аз.
— Можем пак да запеем — отвърна дон Хуан безразлично.
Тогава страхът ми стигна връхната си точка. Започнах да подскачам на едно място и да рева като животно. Човекът скочи на земята.
— Не обръщай повече внимание на тези шутове — рече дон Хуан. — Хайде да си поговорим както обикновено.
Той каза, че сме дошли тук за моето просвещение и че аз се провалям напълно. Трябвало да се реорганизирам. Първото нещо, което трябвало да направя, било да разбера, че събирателната ми точка се е преместила и сега кара някои закътани тъмни излъчвания да засветят. Да пренасям чувствата от обикновеното състояние на съзнанието си в света, който съм събрал, било наистина пародия, защото страхът се среща само сред излъчванията на ежедневния живот.
Казах на дон Хуан, че ако събирателната ми точка се е преместила, както той твърди, имам за него една новина. Страхът ми беше безкрайно по-силен и ужасен от всичко, което съм изживявал в ежедневния си живот.
— Грешиш — рече той. — Твоето първо внимание е объркано и не желае да отстъпи контрола, това е всичко. Имам чувството, че би могъл да отидеш право при тези същества и да се изправиш насреща им, без те да ти направят нещо.
Настоях, че определено не съм в състояние да проверявам нещо толкова абсурдно като това.