Той ми се изсмя. Каза, че рано или късно ще трябва да се излекувам от лудостта си и че да поема инициативата и да се изправя срещу онези четиримата ясновидци е безкрайно по-малко абсурдно от идеята, че въобще ги виждам. Каза също, че за него лудостта е да се срещаш с хора, които са били погребани преди две хиляди години и са все още живи, а не това да смяташ, че тази среща е олицетворението на абсурдността.
Ясно чух всичко, което каза, но всъщност не внимавах в думите му. Бях ужасен от хората около скалата. Те, изглежда, се подготвяха да ни подгонят, по-точно да подгонят мен. Бяха се фиксирали върху мен. Дясната ми ръка започна да трепери, сякаш обхваната от нервни тикове. После усетих, че светлината в небето се е променила. Дотогава не бях забелязал, че вече се е съмнало. Странното беше, че един неконтролируем импулс ме накара да стана и да хукна към групата от хора.
В този момент имах две абсолютно различни усещания за постъпката си. По-слабото беше за най-чист ужас. Другото, по-силното, беше за абсолютно равнодушие. Едва ли бих могъл да бъда по-безразличен.
Когато стигнах до групата, разбрах, че дон Хуан беше прав; те всъщност не бяха хора. Само четирима от тях имаха някаква прилика с човека, но и те не бяха хора; бяха едни странни същества с огромни жълти очи. Останалите бяха просто някакви форми, които четиримата, наподобяващи хора, движеха.
Стана ми необикновено тъжно за тези същества с жълти очи. Опитах се да ги докосна, но не можах да ги открия. Нещо като вятър ги отнесе.
Огледах се за дон Хуан и Хенаро. Нямаше ги. Отново беше тъмно като в рог. Полутах се няколко минути в мрака. Дон Хуан се появи до мен и ме стресна. Не видях Хенаро.
— Хайде да се прибираме — рече той. — Чака ни дълъг път.
Дон Хуан коментираше върху това колко добре съм се представил при мястото с погребаните ясновидци, особено в последната част на срещата ни с тях. Той каза, че преместването на събирателната точка се характеризира с промяна в светлината. През деня светлината се превръща в мрак; през нощта мракът става дрезгавина. После добави, че съм извършил сам две премествания, подпомаган единствено от животинския си страх. Единственото нещо, срещу което имаше възражения, беше че съм се отдал на страха си, особено след като съм осъзнал, че воините няма от какво да се страхуват.
— Откъде знаеш, че съм го осъзнал? — попитах аз.
— Беше свободен. Когато изчезне страхът, всички връзки, които ни задържат, се разпадат — рече той. — Онзи съюзник те бе сграбчил за крака, защото го привличаше твоят животински страх.
Казах му колко съжалявам, че не мога да потвърдя това, което съм осъзнал.
— Хич да не те е грижа. — Той се разсмя. — Нали знаеш, че тези осъзнавания са на път и под път; те нямат никакво значение в живота на воините, защото се заличават с преместването на събирателната точка.
— Това, което искахме с Хенаро, бе да те накараме да се преместиш много дълбоко. Този път Хенаро беше там просто за да примами старите ясновидци. Той веднъж вече го направи и ти отиде толкова далеч в лявата страна, че ще ти трябва доста време, за да си го спомниш. Твоят страх снощи беше точно толкова силен, колкото и онзи първи път, когато ясновидците и съюзниците им те последваха до същата тази стая, но твоето упорито първо внимание не ти позволи да ги усетиш.
— Обясни ми какво се случи на мястото с ясновидците — помолих аз.
— Съюзниците излязоха, за да те видят — отвърна той.
— Тъй като те имат много слаба енергия, винаги имат нужда от помощта на хора. Четиримата ясновидци бяха събрали дванайсет съюзника.
— Селските райони в Мексико, а също и някои градове, са опасни. Това, което се случи с теб, може да се случи на всеки мъж или жена. Ако попаднат на този гроб, те могат дори да видят ясновидците и техните съюзници, ако са достатъчно гъвкави, за да оставят страха си да премести събирателната им точка; но едно е сигурно — те могат да умрат от страх.
— Но ти сериозно ли смяташ, че онези толктекски ясновидци са все още живи? — попитах аз.
— Време е да попреместим малко тази твоя събирателна точка — рече дон Хуан. — Не мога да разговарям с теб, когато си в идиотското си състояние.
Той ме плясна с длан на Три места: точно на върха на дясната мм бедрена кост, в центъра на гърба под лопатките и в горната част на десния ми гръден мускул.
Ушите ми веднага забучаха. От дясната ми ноздра потече струйка кръв и нещо вътре в мен се отпуши. Сякаш някакъв поток от енергия е бил блокиран и сега изведнъж отново е рукнал.
— Какво искаха онези ясновидци и съюзниците им? — попитах аз.