— Нищо — отвърна той. — Ние бяхме тези, които искахме нещо от тях. Ясновидците, разбира се, вече бяха забелязали твоето енергийно поле първия път, когато ги видя; и сега, като се върна, те се бяха нагласили да пируват с теб.
— Ти твърдиш, дон Хуан, че те са живи — рекох аз. — Сигурно имаш предвид живи, както са живи съюзниците, така ли е?
— Точно така — рече той. — Те просто не могат да са живи, както сме живи ние с теб. Би било абсурд.
После дон Хуан продължи с обяснението, че интересът на древните ясновидци към смъртта ги карал да изследват и най-чудноватите възможности. Онези, които избрали модела на съюзниците, са го направили, без съмнение, с желание, да открият един вид рай. И те го намерили, на точно определена позиция в един от седемте снопа неорганично съзнание. Ясновидците чувствали, че там са на сравнително сигурно място. В края на краищата, от ежедневния свят ги отделяла една почти непреодолима бариера — бариерата на възприятието, поставена от събирателната точка.
— Когато четиримата ясновидци видяха, че можеш да преместваш събирателната си точка, побягнаха с всичка сила — рече дон Хуан и се разсмя.
— Да не искаш да кажеш, че съм събрал един от седемте свята? — попитах аз.
— Не, сега не го събра — отвърна той. — Но си го правил преди, когато ясновидците и техните съюзници те преследваха. Този ден ти успя да отидеш чак в техния свят. Проблемът е, че обичаш да се правиш на глупак, затова изобщо не можеш да си го спомниш.
— Сигурен съм, че присъствието на нагуала — продължи дон Хуан — е това, което понякога кара хората да постъпват глупаво. Когато нагуалът Хулиан беше сред нас, аз бях по-глупав от теб сега. Убеден съм, че когато мен вече няма да ме има, ти ще можеш да си спомниш всичко.
Дон Хуан обясни, че тъй като трябвало да ми покаже предизвикателите на смъртта, той и Хенаро ги били примамили в покрайнините на нашия свят. Отначало аз съм направил едно дълбоко странично преместване, поради което съм ги видял като хора, но накрая съм извършил правилното преместване, което ми позволило да видя предизвикателите на смъртта и техните съюзници такива, каквито са.
Много рано на другата сутрин, в къщата на Силвио Мануел, дон Хуан ме повика в голямата стая, за да обсъдим събитията от предната нощ. Чувствах се изтощен и исках да си почивам, да спя, но дон Хуан бързаше. Той веднага започна своите обяснения. Каза, че старите ясновидци намерили начин да използват търкалящата се сила и да се движат с нея. Вместо да умират от ударите на акробата, те тръгвали с него и се оставяли той да премести събирателната им точка до границите на човешките възможности.
Дон Хуан изрази най-искрено възхищение от това постижение. Той призна, че нищо друго не може да даде на събирателната точка тласъка, който акробатът й дава.
Попитах го каква е разликата между тласъка на земята и тласъка на акробата. Той обясни, че тласъкът на земята е силата на подреждането само на кехлибарените излъчвания. Това е тласък, който повишава съзнанието до невероятна степен. За новите ясновидци това е заряд от безгранично съзнание, което те наричат „тотална свобода“.
Тласъкът на акробата, от друга страна, е силата на смъртта. Под въздействието на акробата събирателната точка се премества на нови, непредвидими позиции. Затова старите ясновидци били винаги сами в своите пътувания, макар че задачата, с която се били заели, била общо дело. Компанията на други ясновидци в пътуванията им бивала случайна и обикновено означавала борба за надмощие.
Признах на дон Хуан, че заниманията на старите ясновидци, каквито и да са били те, ми звучаха като извратени страшни приказки. Той гръмко се разсмя. Изглежда му беше забавно.
— Трябва да признаеш обаче, независимо колко отвратен се чувстваш, че тези дяволи са били много дръзки — продължи той. — Аз самият също никога не съм ги харесвал, както знаеш, но не мога да не им се възхищавам. Тяхната обич към живота наистина ме поразява.
— Как е възможно това да е обич към живота, дон Хуан? То е нещо отвратително — рекох аз.
— Какво друго би могло да тласне човека до такива крайности, ако не обичта към живота? — попита той. — Те толкова силно обичали живота, че не искали да го изоставят. Така го видях аз. Моят благодетел видял друго. Той смяташе, че ги е било страх да умрат, което не е същото като да обичаш живота. Аз твърдя, че са се страхували да умрат, защото са обичали живота и са видели чудеса, а не защото са били едни малки алчни чудовища. Не. Те били налудничави, защото никой никога не ги е предизвиквал и се отдавали на прищевките си като разглезени деца, но тяхната дързост била безупречна, а също и смелостта им.