— Защо се изненадваш, че ни бе необходимо толкова време? — попита Керн. — Малко ли неща се наложи да се преведат? Пък и забравил ли си, че никак не е лесно да копираш нещо, което се изпарява само за миг?
Не побързах да му отговоря, тъй като се замислих отново за странната раса, чиито материални паметници сега изследвахме. Бях твърдо решил никога да не повторя първото си и единствено изкачване по шахтата, която нашите инженери прокараха до Призрачния свят. Това страшно пътешествие никога нямаше да избледнее в паметта ми. Многослоестият ми скафандър затрудняваше безкрайно движенията ми и независимо от неговата защита успях да усетя невероятния студ, който ме обграждаше.
— Колко жалко, че нашето появяване причини тяхната гибел — промърморих. — Били са разумна раса и е могло да научим много неща от тях.
— Според мен нямаме никаква вина за случилото се — отвърна Керн. — И без това никога не допускахме сериозно, че е възможно да съществува какъвто и да е живот в условия, близки до абсолютната нула и пълния вакуум. Няма за какво да се корим.
Не се съгласих с него.
— Според мен това е доказателство, че те са били по-напредналата раса. Все пак те ни откриха, а не ние тях. Не съм забравил колко много хора се присмяха на дядо ми, когато каза, че излъчването на Призрачния свят навярно е от изкуствен произход.
Керн плъзна едно от пипалата си върху ръкописа.
— Поне вече сме наясно с източника на това излъчване — каза. — Обърни внимание на датата: писано е година преди откритието на дядо ти. Професорът навярно в крайна сметка е получил исканата субсидия. — Керн се засмя кисело. — Сигурно е бил изненадан, когато е видял как се появяваме на повърхността непосредствено изпод краката му.
Почти не му обърнах внимание, тъй като ме обзе неприятно чувство. Замислих се за хилядите мили скална маса, лежащи под великия град Каластеон, и за това как тяхната температура и плътност непрестанно нарастват в посока към непознатото ни земно ядро.
— Това никак не е смешно — казах на Керн. — Може би сега идва нашият ред.