— Трябва да поспим.
Паради и аз търсим някакво убежище, дупка, в която да се сврем и да затворим очи.
— И да има мърша в някое укритие, нищо — мърмори Паради. — В този студ няма да смърдят и да ни пречат.
Вървим. Толкова сме уморени, че погледите ни се влачат по земята.
Сам съм. Къде ли е Паради? Сигурно е легнал някъде на земята. Може и да ме е повикал и да не съм го чул.
Срещам Мартро.
— Търся къде да легна да спя, бях караул — казва той.
— И аз. Хайде заедно да потърсим.
— Какъв е този шум, това сноване нагоре-надолу? — казва Мартро.
Чуват се приглушени стъпки и гласове откъм хода, който пресича окопа наблизо.
— Ходовете са пълни с войници и разни типове… Вие какви сте?
Един от тези, сред които се озоваваме, отговаря:
— От пети батальон сме.
Новодошлите спират. Те са в пълно бойно снаряжение. Този, който ни бе отвърнал, сяда за да си поеме дъх, върху една малка издадена заоблена торба пръст, слага гранатите при краката си. Бърше носа си с ръкав.
— Какво ще правите тук? Казаха ли ви?
— То се знае, че казаха: идваме да щурмуваме. Отиваме там докрая. — И той сочи с глава към север.
— Всичко ли сте си помъкнали?
— Решихме да си е с нас, това е.
Чува се команда:
— Напред!
Те стават и поемат. Още не са събудени, както трябва, очите им са подути, бръчките — подчертани. Има младежи с тънки вратове и блуждаещи очи, има възрастни, има и обикновени мъже. Вървят с обикновена, мирна крачка. Това, което им предстои да извършат, на нас, които вчера го направихме, ни се струва над човешките сили. А ето че те отиват на север.
— Събуждането на осъдените — казва Мартро.
Правим им път с чувство на възхищение и ужас.
Когато отминават, Мартро поклаща глава и шепне:
— От другата страна пък други се готвят само че със сиви униформи. Мислиш, че много му мислят за щурма ли? Да не си луд? Ами тогава защо са дошли? Знам, че от тях не зависи, ама пак и от тях си зависи, инак защо ще са тук?… Знам, знам, не е точно така, ама пак е чудно…
Но минава някакъв войник и той променя разговора.
— Я го гледай каква е върлина? Дълъг, дълъг, че чак остър! Аз зная, че не съм колкото трябва висок, ама пък и тоя е попрекалил. Винаги всичко знае тоя двуметров! За знаене, знае, никой не може го надмина. Ще го попитаме за някое укритие.
— Дупка ли търсите? — отвръща свръхвисокият и се навежда над Мартро като топола. — Колкото щеш, братче! Само това да искаш. На, там — и той протяга ръка като семафор — вила „Фон Хинденбург“. И ей там: вила „Глюкауф“. Ако не сте доволни, значи, сте много придирчиви. Може да има някой и друг квартирант на дъното, ама те са кротки наематели, не мърдат, пред тях можеш и на глас да говориш, знаеш!
— Ей, дявол да го вземе!… — извика Мартро след четвърт час, когато се настанихме в една от тези квадратни дупки. — Има и други наематели, пък оня, дългият гръмоотвод, нищо не спомена за тях!
Клепачите му се затваряха, но пак се отваряха и той си дръгнеше ръцете и бедрата.
— Умирам за сън! Ама да речеш, че спя, няма такава работа. То, братче, не се трае.
Започнахме да се прозяваме, да въздишаме и накрая запалихме едно парченце свещ, което беше мокро и не можеше да гори, макар че го пазехме с шепи. Гледахме се как се прозяваме.
Германското, укритие се състоеше от няколко отделения. Ние бяхме до една преграда от не добре съединени дъски; в помещение №2 също стояха будни войници: през процепите между дъските се процеждаше светлина, чуваха се гласове.
— Тия са от другия взвод — рече Мартро.
После машинално се вслушахме.
— Като бях в отпуска — бръмчеше невидим разказвач — най-напред ни беше такова, никакво, защото мислехме за клетия ми брат, дето беше изчезнал през март, сигурно убит, и за клетия малък Жюлиен от петнадесети набор, дето загина по време на нападенията през октомври. После малко по малко и на нея, и на мене взе да ни става добре, като сме заедно, пак бяхме щастливи, че сме заедно. Какво да правиш? Нашето пале, изтърсачето де, много ни разтушаваше. Искаше да си играе на войници с мене. Издялках му пушчица. Разправих му за окопите, пък то подскача от радост, като птиченце, стреля по мене и кряска. Ей, да му се не знае хлапето с хлапе, какво не прави! Ама войник ще излезе от него, като порасне! Чудо работа, ти казвам, братче, военен дух има!