Мълчание, После неясна глъчка, сред която долавяме думата „Наполеон“, след това глас, може би и същият, казва:
— Вилхелм е воняща гад, дето направи тая война. Ама Наполеон, виж, той е голям човек!
Мартро е застанал на колене край мене, едва осветен от малката свещ, в дъното на тази мрачна и не добре закътана дупка, където от време на време минава хладна тръпка и пъплят въшки, а от струпаните нещастни живи същества се носи миризма на саркофаг… Мартро ме гледа; като мен и той още чува думите на неизвестния войник „Вилхелм е воняща гад, ама Наполеон е голям човек“, и хвалбите му за войнствения дух на единственото останало в семейството момченце. Той отпуска ръце, клати уморената си глава и от слабата светлина върху преградата сянката повтаря тези две движения като рязка тяхна карикатура.
— Ех! — казва моят скромен другар. — Не сме лоши хора, ама сме нещастници, клетници. И сме глупави, прекалено глупави!
Той отново ме поглежда. В брадясалото му лице, подобно на муцуна на космато пале, светят големи красиви очи на куче, което се чуди, мисли, макар и още съвсем смътно, за разни неща и с чистото си непросветено съзнание започва вече да разбира.
Излизаме от укритието, където вече не може да се седи. Времето е поомекнало: снегът се е стопил и всичко пак е мръсно.
— Вятърът е изблизал захарта — казва Мартро.
Пращат ме да придружа Жозеф Менил до санитарния пункт при Пилоните. Подофицерът Анрио ми предава ранения и евакуационна бележка.
— Ако срещнете по пътя Бертран — казва ни Анрио, кажете му да побърза. Бертран отиде за свръзка тази нощ и от цял час го чакаме да се върне. Старият губи търпение и може всеки миг да го прихванат.
Потегляме с Жозеф. Малко по-блед от обикновено, той е все така мълчалив, върви бавно. От време на време се спира със сгърчено лице. Минаваме през ходовете.
Изведнъж пред нас изниква човек. Оказва се Волпат. Той предлага:
— Да дойда с вас до подножието на склона, а?
Няма работа, разхожда се, върти един великолепен бастун със спирални орнаменти и тръска в ръка като кастанети скъпоценните ножици, които винаги носи със себе си.
Щом стигаме до място, защитено от куршуми (оръдията не стрелят), тримата излизаме от хода. Едва стъпваме вън и се натъкваме на струпани хора. Вали. През тежките като тъжни дървета, вкопани в земята крака, сред мъглата, върху сивкавото поле виждаме мъртвец.
Волпат се провира до проснатото тяло, около което стоят хората. Обръща се изведнъж и ни вика:
— Пепен!
— Ах! — изстенва полуприпаднал Жозеф.
И се обляга на мене. Приближаваме. Пепен лежи с протегнати, сгърчени ръце и крака, а лицето му, по което се стича дъждът, е подпухнало, натъртено, страшно сиво.
Някакъв войник с кирка в ръка и запотено лице, цяло набраздено с черно, ни разказва как е умрял Пепен:
— Влязъл в някакво укритие, дето се били скрили шваби. Не знаехме, че е там, и задимихме бърлогата, за да я очистим, и горкото братче, намерихме го след операцията сгърчено, проснато като котешко черво сред тия мърши, швабите, дето той преди това ги бил изкормил, и то чиста работа, дума да няма, нали съм месар в едно парижко предградие, разбирам от занаята.
— Отделението ни намалява с още един! — казва Волпат, когато си тръгваме.
Стигаме до върха на урвата, в началото на платото, което бясно бяхме щурмували снощи, а сега не можем да познаем.
Полето, което тогава ми се бе сторило съвсем равно, всъщност е наклонено и е превърнато в ужасна костница, осеяна с трупове. Нещо като гробище, ако се махне горният пласт земя.
Групи обикалят, ровят, за да разпознаят убитите през миналия ден и през нощта, обръщат ги, мъчат се да установят самоличността им по някоя подробност въпреки обезобразените лица. Един от търсачите измъква от ръката на един умрял разкъсана, изтрита снимка, нещо като мъртъв портрет.
Черният дим на снарядите се извива в небето, после те избухват далеч над хоризонта; ята гарвани като облак черни точки се реят в небето.
Долу, сред бездиханната тълпа, се разпознават зуави, стрелци и легионери от майската атака — изгнили, обезличени. Нашите линии тогава свършваха до Бертонвалската гора, на пет-шест километра оттук. При този щурм, един от най-страхотните в сегашната, а и във всички войни, те достигнали устремно, тичешком дотук. Излезли напред от щурмовата вълна, те били подложени на обстрела на картечниците, намиращи се отляво и отдясно на линиите, които подминали. От месеци вече смъртта е изпила очите им и е разяла страните им, но дори в техните останки, разпръснати от природните стихии и вече станали почти на прах, личат пораженията от картечниците, които са ги унищожили, пробивайки гърбовете и кръста им, прерязвайки ги на две по средата. Край черните восъчни като на египетски мумии глави, пълни с ларви и останки от насекоми, сред които в кухините стърчат бели зъби, край осакатени ръце, като коренища в поле, се виждат очистени жълти черепи с червени фесове, чиито сиви калъфи се ронят, сякаш са от папируси. Бедрени кости се подават от купчини дрипи, слепени от червеникава кал или от дупките в разнищен плат, покрит с нещо като катран, стърчи част от гръбначен стълб. Ребра покриват земята като стари клетки, а край тях са разхвърляни парчета охлузгани каиши, манерки и пробити сплескани канчета. Около една накълцана раница върху купчина кости, парчета плат и снаряжения са пръснати равномерно бели точки: като се наведеш, виждаш, че това са кости от пръстите на ръцете на това, което някога е било труп.