Търся сигурно място, през което да преведа Жозеф, понеже той все повече се вцепенява: струва ми се, че раната му се разпростира по цялото му тяло. Крепя го и гледам зловещото срутване, над което вървим, докато той нищо не вижда.
Един фелдфебел седи, опрян на изпотрошените дъски, които са образували там, където в момента стъпваме, будка за караул. Под окото му — дупчица: ударен е с щик и е закован за дъските. Пред него седи войник, опрял лакти на коленете, а юмруци на врата; цялата горна част на черепа е отнесена като черупка на варено яйце… До тях като страшен караул стои изправен половин човек: прерязан, пресечен на две от главата до таза; опрян е прав на пръстената стена. Не се знае къде е другата половина на този човешки стълб; окото му виси, а синкавите му черва са се увили като спирали около крака.
На земята краката ни откъртват залепени окървавени извити, изкривени, огънати от силата на удара френски щикове.
През един процеп в нащърбения насип откриваме вдлъбнатина, където се намират тела на войници от пруската гвардия. Те са коленичили, сякаш се молят, и така са простреляни, намушкани. В гърбовете им зеят кървави дупки. От тази група са измъкнали на ръба един огромен сенегалец; застинал в положението, в което е умрял, целият сгърчен, той стърчи над окопа като закачен и гледа двете си китки, отрязани вероятно при експлозията на гранатата, която е държал: цялото му лице е изкривено, сякаш дъвче червеи.
— Тук — казва ни един войник от алпийските войски, който минава край нас, — изиграха номера на бялото знаме, ама нали си имаха работа с негри, можеш да си представиш колко успяха!… На, ей го бялото им знаме на тия мърши, с него искаха да се спасят.
И той взема от земята и разтърсва дълга пръчка с квадратно бяло парче плат, заковано на върха, което невинно се разгъва.
… Редицата войници с лопати се точат по разнебитения ход. Те имат нареждане да сринат пръстта в окопите, колкото са останали, и да ги запълнят, за да погребат труповете на място. Така тези работници с каски тук ще извършват едно справедливо дело: ще зарият дупките и без това полузапълнени с вражески трупове и ще изравнят полето, както е било преди.
От другата страна на хода ме викат: на земята е седнал човек, опрян на кол — чичо Рамюр. През куртката и шинела, които са разкопчани, се виждат бинтованите му гърди.
— Санитарите дойдоха да ме превържат — казва ми той с глух, тих, хрипкав глас, — но няма да могат да ме отнесат, преди да се стъмни. Ама аз си знам, че няма да ме бъде, всеки миг може да умра.
Той клати глава и ме моли:
— Постой малко при мене.
Разнежва се. От очите му капят сълзи. Посяга и хваща ръката ми. Иска му се дълго да ми говори, едва ли не да ми се изповяда:
— Преди войната бях свестен човек — казва той през сълзи. — От сутрин до вечер работех да храня домочадието. После дойдох тук да убивам шваби. Пък сега мене ме убиха… Слушай, слушай, не си отивай, послушай ме…
— Трябва да заведа Жозеф, едва се държи на крака. После ще се върна.
Рамюр вдигна разплаканите си очи към ранения.
— Не само жив, ами и ранен! Отървал се е от смъртта? Ех, някои жени и деца имат късмет. Хубаво, заведи го и се върни… Дано те дочакам…
Сега трябва да изкачим другия склон на урвата, поемаме по неравния ощърбен стар ход 97.
Изведнъж яростно свистене раздира въздуха. Високо над нас се разразява буря от шрапнели… Сред жълтеникави облаци избликват камъни и се пръскат на страхотни рояци. В небето трещят и вият гръмотевици, избухват и се пръскат по склона, разорават хълма и изравят старите кости на земята. Гърмящите мълнии зачестяват, разгръщат се в правилен ред.
Отново започва преграден огън.
Войниците крещят като деца:
— Стига! Стига!
В настървеността на смъртоносните машини, в механичния адски жупел, който се сипе от небето и ни преследва, има нещо свръх силите и волята, нещо свръхестествено. Хванал ръката ми, Жозеф стои прав и през рамо гледа пороя взривове. Превива врат като обезумяло преследвано животно.
— Ех, пак ли. Няма ли край! — ръмжи той. — Какво ли не направихме всички. Какво ли не видяхме… И ето, пак започва. Не, не!
Той пада на колене, задъхва се, хвърля пуст, пълен с омраза поглед напред, назад. Повтаря: