Жозеф е облегнал глава назад. По едно време очите му се затварят, устата му се полуотваря, той диша запъхтяно.
— Дръж се! — казвам му.
Той отваря очи.
— Ех! — отговаря ми. — Не на мене трябва да казваш това. Виж онези: те се връщат там, а и вие ще се върнете. За вас продължава. Ах! Трябва наистина да си силен, за да продължаваш, да продължаваш.
XXI
Превързочният пункт
Оттук нататък вече сме в обсега на вражеските наблюдателни постове и не бива да излизаме от хода. Отначало поемаме към Пилоните. Окопът е отстрани на пътя; пътят е заличен: дърветата край него са изкоренени; по цялото му протежение окопът наполовина го е подял, погълнал; а това, което е останало сега, е покрито с трева и пръст и с време се е сляло с полята. На места в окопа, там, където торба пръст се е смъкнала и е оставила кална килийка, на височина на очите се виждат чакълът на някогашния път, разяден до живо, или пък корените на крайпътните дървета, които са били отрязани и зарити в насипа. Насипът, накълцан неравно, е като вълна от пръст, от отломки и тъмна пяна, плисната и тласната от огромната равнина до края на трапа.
Стигаме до възел от ходове; на върха на разровената могилка, която се изрязва върху сивото небе, стърчи, килнат от вятъра зловещ надпис. Мрежата от входове става, все по-гъста, все повече войници се стичат от всички точки на сектора към превързочния пункт и се тълпят в дълбоките пътища.
Печалните улички са покрити с трупове. На неравномерни разстояния стената е съборена до долу от съвсем скорошни ями, фунии, които се открояват върху болната земя. Пълно е със свити землисти тела, забили зъби в коленете или пък подпрени на стената, мълчаливи и прави като пушките си, които чакат до тях. Някои от тези стоящи мъртъвци обръщат към живите опръсканите си с кръв лица или разменят погледи с пустото небе.
Жозеф спира, за да си поеме дъх. Уговарям го като дете:
— Ето пристигаме, пристигаме.
Печалният път със зловещи укрепления още повече се стеснява. Струва ни се, че се задушаваме, че стените като в кошмар се приближават, навеждат се, сякаш се прихлупват над нас. Принудени сме да спираме, да се мъчим да пълзим, да отместваме мъртъвци, блъскани от безредната върволица на тези, които до безкрай прииждат и напират зад нас: куриери, осакатени, стенещи, охкащи, обезумели от бързане, зачервени от треска или пребледнели и видимо разтърсвани от болка.
Цялата тази тълпа най-сетне се излива, струпва се и стене на кръстопътя, където зеят дупките на превързочния пункт.
Един лекар маха ръце и крещи, за да защити малкото освободено място от прилива, който бие в прага на скривалището. Той прави набързо превръзки на открито при входа и както разправят, през цялата нощ и през целия ден и той, и помощниците му не били прекъсвали и вършели непосилна работа.
Минали през ръцете му, част от ранените потъват в дълбоката дупка, където е пунктът, другите ги препращат в тила към по-голям превързочен пункт, уреден в окопа на пътя за Бетюн.
Два часа чакаме в тясната хлътнатина, образувана от кръстосването на окопите, като в „Двора на чудесата“3. В тая теснотия, сред миризма на кръв и мърша ние чакаме два часа задушени, заслепени, напираме едни върху други като добитък. С всяка изминала минута лицата се променят, стават по-хлътнали. Един от пациентите вече не може да сдържа сълзите си, оставя ги да текат, клати глава и пръска съседите си. Друг, който кърви като чешма, крещи: „Хей! Обърнете ми малко внимание!“ Младеж с пламнали очи вдига ръце и реве като осъден: „Горяя!“ Ръмжи и пъхти като клада.
Превързаха Жозеф. Той си пробива път до мене и ми подава ръка:
— Нищо страшно, както казаха, сбогом.
Тълпата веднага ни разделя. Успявам да го зърна за последен път — с разстроено лице, но вглъбен в болката си, разсеян; един дивизионен санитар е сложил ръка на рамото му и го отвежда. След миг вече не го виждам.
На война животът, както и смъртта, разделя хората, без да имат време да се окопитят.
Казват ми да не стоя там, а да сляза за малко в превързочния пункт, за да почина, преди да си тръгна.
Наравно със земята има два много ниски, много тесни входа. При единия се намира изходът на една наклонена галерия, тясна като отводнителен канал. За да се влезе в пункта, трябва най-напред да се обърнеш и заднишком, превит, да се провреш през тесен тунел, после, опипвайки с крак, да намериш стълбата: на всеки три крачки — по едно високо стъпало.