Като влезеш вътре, сякаш попадаш в капан и отначало ти се струва, че няма достатъчно място нито да слезеш, нито да се качиш обратно. Докато се спускаш в бездънната дупка, кошмарното чувство на задушаване, започнало още като си проникнал в окопите, преди да попаднеш тук, все повече се засилва. От всички страни се блъскаш, опираш се в нещо, тесният проход сякаш те сграбчва, спира те, заклещва те. Трябва да преместиш патронташите, като ги извъртиш, и да вземеш торбите в ръце, да ги притиснеш до гърдите си. На четвъртото стъпало става още по-тясно и за миг те обзема тревога: колкото и леко да повдигнеш коляно, за да се придвижиш назад, гърбът ти опира о свода. Тук вече трябва да пълзиш, все така заднишком. Колкото по-дълбоко слизаш, толкова повече тегне над тебе вонящ въздух, тежък като в гроб. Ръката ти опира до студена, лепкава, зловеща глинена стена. Земя те притиска от всички страни, злокобна самота те обгръща като саван, докосва лицето ти с невидимия си мухлясал дъх. Когато най-сетне достигнеш последните стъпала, от топлата като кухня дупка те блъска зашеметяваща глъчка.
Но с изминаването на този ход със стъпала, който на всяка крачка те докосва, сякаш те лови, кошмарният сън още не е свършен! Попадаш в някакъв много дълъг, но тесен тъмен зимник, нещо като коридор, не по-висок от метър и половина. Ако си се поизправил и не вървиш със свити колене, халосваш главата си в талпите, които крепят тавана на укритието; всеки пристигащ изръмжава по-слабо или по-силно, според настроението и състоянието си:
— Късмет, че каската ми е на главата!
В един ъгъл се е свил човек, който маха с ръка. Това е дежурният санитар. На всеки новодошъл той повтаря еднообразно:
— Изстържете калта от обувките си, преди да влезете. Така пред стълбата, на прага на този ад, непрекъснато се трупа купчина кал, в която се препъваш и затъваш.
Отначало се опитвам да се ориентирам сред глъчката от стенания и ругатни, сред острата миризма, която издават безброй рани, в мъждукащата светлина на пещера, населена със смътен и неразбираем живот. С мъждукащите си пламъчета свещите край стените на скривалището премахват тъмнината само там, където са забучени. Далеч в дъното като в края на средновековно подземие с килии се прокрадва слаба дневна светлина; мътното отверстие позволява да се съзрат големи предмети, наредени покрай стените на коридора — ниски като ковчези носилки. После забелязваш, че около тях и над тях се движат наведени, превити надве сенки, а край стените пъплят върволици и гроздове призраци.
Обръщам се. На страната срещу мястото, откъдето струи далечен лъч, пред едно платнище, проснато от свода до пода, е струпана тълпа. Това платнище образува нещо като кабина, откъдето през жълтеникавия намаслен плат се процежда светлина. В тази дупка при светлината на ацетиленова лампа правят инжекции против тетанус. Когато платнището се повдига, за да излезе или влезе някой, ярка светлина облива разпасаните, раздърпани ранени, които стоят отпред, в очакване на инжекцията. Прегърбени поради ниския таван или пък насядали, коленичили, наклякали, те се блъскат, за да не изпуснат реда или за да заемат мястото на другиго, и крещят: „Аз!“, „Аз!“, „Аз!“, сякаш лаят кучета. В ъгъла, където се води тази непрестанна борба, просто се задъхваш от топлите вонящи изпарения на ацетилен и на кървящи хора.
Отдръпвам се. Търся друго място да се настаня, да седна. Пипнешком, все така прегърбен, свит, с прострени напред ръце, отивам по-нататък.
Някакъв пушач пали лулата си и аз виждам пред себе си пейка.
Очите ми свикват с полумрака, надвиснал в подземието, и започвам да различавам редицата хора, чиито бинтовани глави и крайници се очертават като бели петна.
Сакати, ранени, обезобразени, неподвижни или неспокойни, уловени за пейката като за лодка, сякаш приковани към нея, те са нещо като разнородна колекция от страдания и нещастия.
Един от тях внезапно извиква, понадига се и пак сяда. Съседът му, гологлав, със скъсан шинел, го поглежда и му казва:
— И да се тровиш, все то!…
И няколко пъти повтаря тези думи, сякаш наслуки, с вперени напред очи, с ръце на коленете.
Млад войник е седнал в средата на пейката и говори като на себе си. Казва, че е авиатор. От едната страна тялото и лицето му са обгорени. Той и сега пламти в треска и му се струва, че още го хапят остри пламъци, които избликват от мотора. Мърмори: „Gott mit uns!“, после: „Бог е с нас!“
Зуав с ръка, превързана през врата, се навежда встрани, сякаш раненото рамо му тежи като товар, и му говори: