— Ти не си ли авиаторът, дето падна?
— Аз каквото видях… — отвръща с мъка авиаторът.
— И аз не по-малко съм видял! — прекъсва го войникът. — Друг на мое място нямаше да оживее, ако беше видял, каквото аз съм видял.
— Ела седни тука — казва ми един от мъжете на скамейката и ми прави място. — Ранен ли си?
— Не, доведох тук един ранен и ще си вървя.
— Значи, тогава си по-зле и от ранен. Ела да седнеш.
— Аз съм кмет на нашето село — обяснява един от седналите, — ама като се върна, никой няма да ме познае, толкова се намъчих.
— От четири часа не съм мръднал от тая пейка — стене като просяк някакъв човек и ръката му се тресе, а той стои, навел глава, прегърбен и държи каската на коленете си като трепереща паничка за милостиня.
— Чакаме да ни евакуират, знаеш — съобщава ми дебел ранен, който се задъхва, поти се, сякаш цялото му тяло ври; мустаците му висят, като че ли наполовина отлепени от влагата, която покрива лицето му.
— Точно така — казва друг. — Всички ранени от бригадата се трупат тук, без да се броят другите, дето идват отдругаде. Да, гледай: тая дупка е кофата за смет на цялата бригада.
— Аз съм гангренясал, премръзнал съм, отвътре съм разкъсан — нарежда един ранен, облегнал глава на ръцете си; говори през пръстите си. — Пък до миналата седмица бях млад, чист бях. Промениха ме: сега ще трябва да се влача с това мръсно, разнебитено тяло.
— Аз пък — казва друг — вчера бях на двайсет и шест години. А на колко ли съм сега?
Той се опитва да повдигне разстроеното си повехнало лице, състарено за една нощ, останало без плът, с дупки вместо бузи и с пламъче като гаснещо кандилце в маслините очи.
— Боли ме! — тихичко казва някакво невидимо същество.
— И да се тровиш!… — повтаря механично оня.
Мълчание. Авиаторът изкрещява:
— От двете страни свещениците се опитват да се надвикват.
— Това пък какво е? — учудено се обажда зуавът.
— Да не си мръднал нещо, братче? — пита един стрелец, ранен в ръката: тя е привързана към тялото му. За миг очите му се откъсват от безжизнената ръка, за да погледнат авиатора.
Той гледа с блуждаещи очи и се мъчи да опише някаква тайнствена картина, която навсякъде го преследва.
— Отгоре, от небето, много нещо не се вижда, знаете. Нивите като квадрати, селата като купчинки, пътищата като бели конци. Откриваш и нещо като кухи нишки, драскотини с върха на карфица по ситен пясък. Тези мрежи, очертани в равнината с равномерни криволици, са окопите. В неделя сутринта летях над огневата линия. Между нашите първи линии и техните първи линии, между крайните, искам да кажа, между ресните на двете огромни армии, които стоят една срещу друга и се гледат, ама не се виждат, няма голямо разстояние: някога четирийсет, някога шейсет метра. На мене ми изглеждаше, сякаш има само една крачка поради огромната височина, на която се въртях. И ето че различавам у швабите и у нас, в успоредните линии, които почти се допират, две еднакви купчини: една групичка, едно раздвижено ядро и около него нещо като черни песъчинки, пръснати върху сиви песъчинки. Почти не мърдат; съвсем нямаше вид да е тревога! Слязох няколко кръга по-надолу, за да разбера какво става.
Разбрах: беше неделен ден и под очите ми служеха две служби — олтари, свещеници и стадо войници. Колкото повече слизах, толкова повече виждах, че двете групи си приличат, толкова са еднакви, че ми се струваше чак глупаво. Всяка от церемониите, независимо коя, беше отражение на другата. Също като че ли виждах двойно. Още по-ниско слязох, не стрелят по мене. Защо ли? Не мога да разбера. Тогава чух. Чух шепот, единен шепот. Долавях само една молитва, която се издигаше дружно, общ псалом към небето, който минаваше през мене. Въртях се насам-нататък във въздуха, за да слушам тази неясна смесица от гласове, които пееха едни срещу други, но се смесваха и колкото повече се опитваха да се заглушат едни други, толкова повече се сливаха високо в небето, където бях увиснал.
Шрапнелите ме уцелиха точно когато бях много ниско и тъкмо започнах да различавам двата вика от земята, допреди миг слети в един: „Gott mit uns!“, и „Бог е с нас!“, и полетях надолу.
Младежът поклати превързаната си глава. Беше като зашеметен от спомена си.
— В този миг си казах: „Полудявам!“
— В живота истината е полудяла — каза зуавът.
С блестящи от треска очи разказвачът се опитва да предаде голямото вълнуващо впечатление, което не го напускаше и което той се мъчеше да прогони.