— Ама разбирате ли? — продължи той. — Представете си тези две еднакви тълпи, крещят нещо еднакво и все пак противоположно, от двете страни уж еднакви по форма викове, а пък враждебни. И какво ли всъщност трябва да си мисли бог? Ясно ми е, че той всичко знае, ама макар да знае всичко, сигурно не знае какво да прави.
— Ама история! — извика зуавът.
— Гледай си работата, той пет пари не дава за нас.
— Че какво чудно има в това? Нали и пушечните изстрели говорят един и същ език, пък народите с тях се псуват и още как!
— Да — казва авиаторът, — ама има само един бог. Аз не че не разбирам това, че хората се молят, ама какво става с молитвите им, това не мога да разбера.
Разговорът стихна.
— Има цял куп натръшкани ранени вътре — ми каза човекът с угасналите очи. — Питам се, да, питам се как са ги свалили тук. Сигурно е било страшно да ги смъкват дотук.
Двама слаби, изпечени колониални войници, които се поддържаха един друг като пияници, пристигнаха, спънаха се в нас, дръпнаха се — търсеха на земята място, където да се строполят.
— Братче — довършваше започнат разговор единият, — в тоя ход стояхме три дена без провизии, цели три дена без нищо, нищичко. И какво да правим, пиехме си пикочта, ама не е същото.
В отговор другият обясни, че на времето си той боледувал от холера:
— Мръсна работа ти казвам: тресе те и повръщаш, стомахът ти се къса, братче, просто да не си го помислиш!
— Ама и тоя бог — измърмори изведнъж авиаторът, който настървено търсеше разрешението на огромната тайна, — какво ли мисли, та позволява на всички да си мислят, че е с тях? Защо ни оставя всички, всички, да крещим така едни на други като отровени, като зверове: „Бог е с нас!“, „Няма такова нещо, мамите се, бог е с нас!“
От една носилка се надигна стенание и полетя самотно сред тишината като отговор.
— Пък аз — разнесе се тогава страдалчески глас — в бога не вярвам. Знам, че не съществува, поради страданието. Каквото щат да ни разправят, каквито си щат думи да приказват, дето ги има и дето ще ги измислят: това невинно страдание, дето идвало, уж де, от някакъв си съвършен бог, си е чисто тъпкане на глупости в главите.
— Аз — подхвана друг мъж от насядалите на скамейката — не вярвам в бога заради студа. Видял съм мъже, дето малко по малко трупясваха само от студа. Ако имаше някакъв благ господ, нямаше да има студ. Никой не може да ме убеди в друго.
— За да вярваш в бога, трябва да няма нищо от това, дето го има. Както виждаш, сметката не излиза!
Мнозина осакатени се съгласяваха едновременно, без да се виждат, клатеха глави.
— Прави сте — каза друг, — прави сте.
Тези съсипани хора, тези самотни, пръснати, победени победители започват да прозират истината. При трагични събития има мигове, в които хората са не само искрени, но и правдиви — когато се срещнат лице с лице с истината.
— Аз — намеси се нов събеседник, не вярвам, защото…
Страшна кашлица зловещо довърши думите му. Когато престана да кашля, морав, просълзен, подтиснат, ние го запитахме:
— А ти къде си ранен?
— Не съм ранен, болен съм.
— Е, то е друга работа — казаха някои с глас, който означаваше: „Не си интересен.“
Той разбра това и ни обясни болестта си:
— Моята е свършена. Плюя кръв. Сили нямам; и знаеш, няма оживяване от тая болест.
— Аха, аха — пошепнаха нерешително другарите, въпреки всичко убедени в преимуществото на раните пред цивилните болести.
Примирен, той наведе глава и тихо повтори на себе си:
— Вече не мога да вървя, къде да се дяна?
Изведнъж във водоравното подземие, което се стеснява от носилките и се проточва, докъдето поглед стига — чак до бледото отверстие към дневната светлина, — в това безредно преддверие, осветено от мъждукащи, жалки, трескави, червеникави пламъчета на свещи, където от време на време се спускат крилати сенки, се усеща необяснимо раздвижване. Глави, крака и ръце безразборно се движат, навсякъде като невидими призраци се носят, кръстосват се стенания, вопли. Проснатите тела се извиват, гърчат се, обръщат се.
При това трескаво оживление сред тълпата опустошени пленници на мъката се откроява като плътна маса един санитар, чиито тежки рамене се клатушкат, сякаш е нарамил напреко торба. Строгият му глас отеква забързано из подземието.
— Пак си си пипал превръзките, теле такова, въшльо! — гърми той. — Ще ти ги оправя, защото си ти, гълъбче, ама ако пак ги пипнеш, няма да ти се размине!