И в полумрака той започва да навива бинт около черепа на едно дребно човече, което седи почти изправено, с настръхнали коси, изпружена напред брада, увиснали ръце и мълчаливо се оставя да го превържат.
Санитарят го пуща, поглежда към земята и изгърмява:
— Това пък какво е? Ей, слушай, приятелю, ти нещо да не си мръднал? Що за безобразие, не виждаш ли, че върху ранен си легнал?
И огромната му ръка разтърсва едно тяло. После, като пухти и псува, той освобождава друго меко тяло, върху което първият се е проснал като върху дюшек, докато джуджето с превръзките, щом остава свободно, без дума да каже, опипва главата си и отново се мъчи да махне превръзките, които притискат черепа му.
… Блъсканица, викове: сенки се обрисуват върху светъл фон и като луди започват да се мятат в тъмната крипта. Осветени от една свещ, няколко души са наобиколили един ранен и с мъка го задържат върху носилката му, а той се хвърля и ги разтърсва цели. Човекът е загубил ходилата си. На краката си има страшни превръзки, закрепени с каиши, които трябва да спрат кръвоизлива. Чуканчетата му са окървавили платнените бинтове и той сякаш е обут в червени гащи. Лицето му е като на дявол — лъскаво, тъмно. Той бълнува. Натискат раменете и колената му: човекът с отрязаните крака иска да скочи от носилката и да си отиде.
— Оставете ме да си вървя! — хрипти той с треперещ от гняв, задъхан глас, нисък, с внезапни височини като тромпет, който никой неумело се мъчи тихичко да надува. — Дявол да го вземе, оставете ме да се разкарам, казвам ви. Ох!… Не, ама вие да не си мислите, че ще стоя тук! Хайде, разкарайте се или ще ви изпочупя ръцете!
Той толкова силно се гърчи и изпъва, че клатушка тези, които се мъчат да го задържат и го натискат с цялата си тежест; тъничката свещ, която коленичил човек държи с една ръка, докато с другата е хванал побеснелия осакатен през кръста, се люлее на зигзаг; раненият толкова силно крещи, че събужда заспалите, стряска задрямалите. Всички гледат към него, понадигат се, ослушват се в несвързаните му жалби, които постепенно стихват в мрака. В същия миг в друг ъгъл двама ранени, проснати като разпнати на земята, започват да се карат и ние сме принудени да отнесем единия, за да прекратим гневния спор.
Отдалечавам се, отивам към мястото, където външната светлина прониква между преплетените греди като през начупена решетка. Прекрачват през безкрайната редица носилки, които заемат цялата широчина на тази подземна ниска и тясна алея, усещам, че се задушавам. Телата, положени върху носилките, не мърдат под лилавите пламъчета на свещите, чува се само глухо стенание, хъркане.
В края на една носилка е седнал човек, облегнал се е на стената; дрехите му са полуразтворени, разкъсани, виждат се отслабналите му като на мъченик бели гърди. Отметнатата му назад глава е цяла в сянка, но сърцето му видимо бие.
Дневната светлина, която се процежда капка по капка в дъното, идва от една дупка, образувана от срутване: няколко снаряда са паднали точно тук и са успели да пробият дебелия пръстен покрив на превързочния пункт.
Край това място са пръснати бели отражения по сините шинели — по раменете, по гънките. При отвора се трупат стадо хора, подтиснати от мрака не по-малко, отколкото от слабостта си, за да вдъхнат въздух. В тази гробница те приличат на полусъбудени мъртъвци. След тъмнината това ъгълче е като късче небе, като оазис, където можеш да застанеш прав под ангелското крило на небесната светлина.
— Едни момчета тук снарядите ги изкормиха — казва ми един, който стърчи, полуотворил уста под жалкия прокрадващ се лъч. — Ама късмет! На, гледай, попът откача каквото е останало от тях.
Един подофицер санитар по кафява ловна жилетка, в която тялото му изглежда като тяло на горила, смъква черва и вътрешности, закачени, увити по гредите на разбитото скеле. Служи си с пушка с натъкнат щик, защото не е намерил достатъчно дълга пръчка. Пълният плешив, брадат и лъхтящ гигант неумело борави с оръжието. Има кротко, добродушно и нещастно лице, и както се мъчи да досегне парчетата черва по ъглите, въздиша и нарежда „Ох! Ох! Ох!“, сякаш прехвърля зърна на броеница. Очите му са закрити със сини очила: той диша шумно, главата му е малка, а вратът — огромен, дебел, конусовиден.
Като го погледне човек, застанал сред настръхналите развалини в края на дългия задънен ход, изпълнен със стенания, как забучва с ножа и откачва парчета плът, би го взел за касапин, зает с дяволска работа.