Но аз се отпускам в един ъгъл, притварям очи и почти не виждам насядалите, тръпнещи, прострени около мене хора.
До съзнанието ми смътно достигат откъслечни изречения. Все същите ужасно еднообразни истории за ранявания:
— Дявол да го вземе! Сигурен съм, че там куршумите се допираха един до друг…
— Главата му беше пробита от едното слепоочие до другото. Можеше да провреш канап през дупката.
— Цял час мина, преди тия мърши да успеят да удължат стрелбата и да ни уцелят…
По-близо до мене някой завършва разказа си с думите:
— Като спя, все сънувам и ми се струва, че пак го убивам.
Сред заровените тук ранени бръмчат спомени и всички тези разпокъсани разговори ромолят като тракането на безброй колелца на машина, която се върти, върти…
Войникът на пейката си повтаря: „Защо ще се тровиш?“ Повтаря го с различна интонация — властно и нежно, като пророк или удавник — и неговият вик се слива с глъчката от сподавени, печални гласове, с които хората се опитват да излеят ужаса и мъката си.
Слепец приближава, като опипва стените с тояга, и стига до мене. Фарфаде! Извиквам го. Той почти се извръща към мене и ми казва, че едното му око е повредено. Другото му око също е превързано. Отстъпвам му мястото си и го настанявам да седне, като го придържам за рамената. Той не се противи, сяда до стената и търпеливо чака с примирението на чиновник, също като в чакалня.
Отпускам се малко по-далеч на едно свободно място. До мене двама прострени войници си говорят тихо; толкова са близо, че ги чувам, без да искам. Те са от чуждестранния легион — с тъмножълти шинели и каски.
— Няма какво да се лъжем — мъчи се да се шегува единият. — Тоя път работата ми е спукана. Ясно: червата ми са надупчени. Ако бях в болница, щяха веднага да ме оперират и можеше да ме закърпят. Ама тук! Вчера ме наредиха така. Тук сме на два-три часа от пътя за Бетюн, нали? Пък дай да видим колко часа има от пътя до някоя амбулатория, дето могат да оперират. А кога ли ще ни приберат? Никой не е крив, нали разбираш, ама човек трябва да е наясно. Ех, то се знае, не че ми е по-зле. Ама това е положението, няма как да се оправи. Имам дупка през целия корем, на дължина. Твоят крак, нищо, ще се оправи, друг ще ти сложат. Ама аз ще умра.
— Ех! — въздиша другият, убеден в логиката на събеседника си.
Първият продължава:
— Слушай, Доминик, ти лошо живя. Много пиеше и като се напиеше, не знаеше какво правиш. Досието ти не е в ред.
— Не мога да кажа, че не е вярно, щото си е вярно — казва другият. — Ама на тебе какво ти става?
— И след войната пак лошо ще живееш, то се знае, освен това ще си имаш неприятности заради онази история с бъчваря.
Доминик побеснява, става нападателен:
— Я си запушвай устата! Теб какво ти става?
— И аз нямам роднини като тебе. Никого освен Луиз, дето не ми е роднина, защото не сме женени. Аз нямам присъди, ако не се броят някои дребни работи във войската. Името ми е чисто.
— Е, та какво? Мене какво ме засяга?
— Ще ти кажа: вземи моето име. Вземи го, давам ти го: и без това нито ти, нито аз имаме роднини.
— Името ти ли?
— Ще се казваш Леонар Карлоти и толкова. Не е голяма работа. Какво те интересува? Така няма да имаш присъди. Няма да те гонят и ще можеш да си живееш щастливо, както аз щях да си живея, ако тоя куршум не ми беше пробил корема.
— Ей, дяволска работа! — казва другият. — Ти ще направиш ли това? Ей, братче, това просто не мога да го разбера!
— Вземи го. То е в книжката ми, дето ми е в шинела. Хайде, вземи я и ми дай твоята, да я взема с мене си. Ще можеш да живееш, където си щеш, освен в Лонгвил, в Тунис, дето малко нещо ме знаят. Няма да забравиш, пък и то си е писано. Ще трябва да я прочетеш, книжката. Аз няма на никога да кажа: такъв номер, за да успее, трябва да мълчиш като риба.
Той се съсредоточава, после казва с трепет:
— Може да кажа на Луиз, за да види, че съм направил нещо свястно, и да ме помни с добро, като й пиша да се сбогувам.
Но после променя намерението си и със свръхчовешко усилие поклаща глава:
— Не, няма да й пиша, даже на нея няма да кажа. Знам, че тя си е тя, ама жените толкова обичат да бърборят.
Другият го гледа и повтаря:
— Ех, дявол да го вземе!
Без двамата да ме забележат, напускам мястото на драмата, която се разиграва в това жалко кътче сред блъсканицата и глъчката.
До ушите ми долита спокойният, като след преминала болест разговор между други двама нещастници.