Така се шляят войниците, попаднали неочаквано сред очарованието на града. Те все повече се радват на красивия, ясен и невероятно чист декор. Връщат се към спокойния мирен живот, към понятието за удобство и дори за щастие, за които всъщност са създадени къщите.
— В края на краищата, братче, и с това ще свикнем!
Междувременно народът се трупа пред една витрина, в която търговец на конфекция е създал с помощта на манекени от дърво и восък някаква смешна група.
Върху пода, посипан с камъчета като аквариум, един коленичил германец с нови-новинички дрехи, чиито гънки още личат, и дори с картонен железен кръст на гърдите протяга дървените си розови ръце към френски офицер, чиято къдрава перука служи за възглавница на детско кепе, със закръглени червени бузи и очи, като на нечупливо бебе-кукла, гледащи някъде встрани. До двете фигури е захвърлена пушка, взета от магазин за детски играчки. Един надпис обяснява художественото произведение — „Камарад!“.
— Пусто да остане!…
Пред това детско съчинение само ние напомняме огромната война, която бушува някъде под небесата. А ние свиваме рамене и започваме кисело да се усмихваме, пряко засегнати в нашите непосредствени преживелици. Тирет се съсредоточава и се готви да подхвърли някакъв, обиден сарказъм. Но протестът не успява да узрее в съзнанието му поради това, че се чувствуваме съвсем като на чуждо място и сме изненадани от неочакваната промяна на обстановката.
В това време една много елегантна жена, цяла в шумяща лъскава лилава и черна коприна, цяла уханна, зърва нашата група, протяга малката си ръка с ръкавица и докосва ръкава на Волпат, после рамото на Блер. Двамата мигом замръзват на място като омагьосани от прекия досег с тази фея.
— Кажете, господа, нали вие, които сте истински войници от фронта, сте виждали точно такива неща в окопите?
— Хм… аха… да, да… — отвръщат страшно смутени и поласкани до дъното на сърцето си двамата клетници.
— Ето на!… А те идват оттам — чува се шепот в тълпата.
Когато оставаме сами на съвършено подредените плочи на тротоара, Волпат и Блер се споглеждат. Поклащат глави.
— В края на краищата — казва Волпат — пак е нещо такова.
— Ами, разбира се!
И този ден, с тези думи, те за пръв път се отрекоха от себе си.
Влизаме в „Кафе дьо л’Ендюстри е де фльор“.
Пътека от рогозка е просната по средата. По стените, по квадратните плоски колони, които поддържат тавана, и по тезгяха отпред са изрисувани лилави телефончета, големи малинови макове и рози като червени зелки.
— Това си е — обажда се Тирет, — хората във Франция имат вкус.
— И какво търпение им е трябвало да направят всичко това — установява Блер при вида на пъстрите цветя.
— В такова заведение ти е драго да влезеш не само заради пиенето! — добавя Волпат.
Паради ни съобщава, че той е свикнал с такива кафенета. На времето всяка неделя е ходел в такива красиви, дори и по-красиви заведения. Само че това било отдавна и както той обяснява, вече им бил „забравил вкуса“. Посочва една малка чугунена чешмичка, украсена с цветя, закачена на стената:
— Има къде и ръцете си да умиеш дори.
Възпитано се отправяме към чешмата. Волпат прави знак на Паради да отвори кранчето:
— Задвижи плювателната система!
После петимата влизаме в залата, където масите около стените са заети от консуматори, и сядаме.
— Пет вермута касис, нали?
— Пак ще му свикнем — повтаряме ние.
Някои цивилни си сменят местата, за да са по-близо до нас.
Говорят полугласно:
— Адолф, погледни, всичките имат кръстове за храброст…
— Тия са истински войници!
Другарите ми чуват тези думи. И започват да разговарят разсеяно помежду си, надават ухо към околните и несъзнателно се изпъчват.
Миг след това мъжът и жената, които бяха направили тези коментари, седят наведени над масата, облегнали лакти на белия мрамор, и ни разпитват:
— Животът в окопите е тежък, нали?
— Еее… Да… Ех, то се знае, не всеки ден е весело…
— Каква великолепна физическа и морална съпротива оказвате! Успявате да свикнете с този живот, нали?
— Ами то се знае, свикваме, много добре свикваме.
— Все пак това е ужасен живот, страдания… — шепне жената и прелиства някакъв илюстрован вестник, който съдържа зловещи изгледи от разринати местности. — Такива неща не би трябвало да се печатат, Адолф!… Ами мръсотията, въшките, нарядите… Колкото и да сте храбри, все пак сигурно ви е тежко, нали?