Волпат, към когото тя се обръща, се изчервява. Срам го е от нищетата, която е напуснал, в която отново ще се прибере. Той навежда очи и започва да лъже, без да си дава сметка за лъжите си:
— Не, в края на краищата не сме нещастни… Не е чак толкова страшно, бъдете спокойни!
Госпожата е на същото мнение:
— Аз знам, че войната има и друга страна! — казва тя. — Трябва да е великолепно, когато атакувате, нали? Тези тълпи хора, които вървят като на празник! А тръбата свири сред полето „Там, горе ще се пие!“ и неудържимите войничета крещят „Да живее Франция!“ или умират с усмивка на уста!… Ех, ние тук не сме на почит като вас; мъжът ми е чиновник в префектурата, но в момента е в отпуска, лекува се от ревматизъм.
— И мене ми се искаше да отида войник — казва господинът, — ама нямах късмет; началникът ми не може без мене.
Посетители си отиват, пристигат, сядат един до друг правят си път. Келнерите се провират с цели товари блестящи зелени, червени и яркожълти с бял бордюр чаши. Скърцането на стъпките по покрития с пясък под се смесва с възклицанията на редовните посетители, които се срещат тук, едни прави, други облакътени, с тракането на чашите и на доминото по мрамора… В дъното ударите на топките от слонова кост привличат и събират кръг от зрители, сред които се носят класическите шеги.
— Кой каквото може, драги — казва в лицето на Тирет от другия край на масата един мъж с цветуща физиономия. — Вие сте герои, пък ние работим за стопанския живот на страната. И това е борба като вашата. Аз съм полезен, ако не повече, не и по-малко от вас.
Гледам как Тирет, тарикатът на отделението, отваря широко очи сред облаците дим от пура и едва долавям сред глъчката смирения му отегчен отговор:
— Да, вярно… Кой каквото може.
Измъкваме се незабелязано.
След като излизаме от „Кафе де фльор“, почти не приказваме. Струва ни се, че вече не умеем да говорим. Недоволство свива и загрозява лицата на другарите ми. Те сякаш имат чувство, че при някакво важно събитие не са изпълнили дълга си.
— Какво ли не разправят тия рогачи на свой език! — измърморва Тирет с враждебност, която нараства, откакто сме останали сами, и най-сетне се отприщва.
— Днес трябваше да се натряскаме!… — грубо отвръща Паради.
Вървим, без да продумаме. После, след известно време, Тирет продължава:
— Мекотели, мръсни мекотели! Искат да ни вземат акъла, ама тия на мене не ми минават! Само да ги срещна втори път — добавя той още по-яростно, — знам аз как ще ги наредя!
— Няма да ги видим втори път — обажда се Блер.
— След седмица може да изпукаме — добавя Волпат.
Близо до площада се сблъскваме с тълпа, която изтича от кметството и от някаква друга сграда с фронтон и колони като храм: чиновниците излизат от учрежденията — всякакви по вид и възраст цивилни, млади и стари военни, които отдалеч изглеждат облечени почти като нас. Но отблизо ясно личи, че това са хора, които се крият, бягат от войната благодарение на маскировката си на войници и на нашивките си.
Жени и деца ги чакат, като афиши на рекламно щастие. Търговците затварят магазините си с обич, усмихват се на изминалия ден и на утрешния ден, тръпнещи от възторг при постоянната мисъл за растящите печалби, за все по-бързото щракане на касите им. При това не са се отделяли от домовете си, достатъчно е само да се наведат, за да целунат децата си. При светлината на първите улични звезди светват и всички тези богати хора, които непрекъснато богатеят, всички тези спокойни хора, които всеки ден се успокояват и които чувствуваш, че въпреки всичко таят неизповедими молитви. Те бавно се прибират във вечерта, настаняват се в благоустроените си домове, в кафенетата, където любезно ги обслужват. Двойки — млади жени и млади мъже, цивилни или военни, носещи избродиран на яката знак, който ги закриля — се образуват и бързат сред потъмнелия свят към сиянието на стаите си, към изпълнената с почивка и милувки нощ.
Минавайки съвсем близо до един полуотворен прозорец на приземен етаж, виждаме как ветрецът издува дантеленото перде като лека нежна риза…
Напредващата тълпа ни изблъсква като бедни чужденци, каквито в действителност сме ние тук.
Скитаме по павираните улици в здрача, който светлини започват да позлатяват — в градовете нощта е окичена със скъпоценности. Гледаме този свят и най-сетне откриваме една голяма истина, пред която сме беззащитни — хората се делят на две и това делене е много по-дълбоко и по-непреодолимо, отколкото деленето на раси: ясното, рязко, наистина непреодолимо различие, което съществува сред множеството на една страна — различието между тези, които използуват, и тези, които се трепят…, тези, които са длъжни всичко да пожертвуват, докрай да отдадат живота си, силата си, мъченичеството си и които останалите тъпчат, за да напредват, да преуспяват.