Няколко траурни облекла, които хвърлят тъмни петна в тълпата, се приобщават към нас, но всичко останало е като празник — никакъв траур.
— Честна дума, то като че ли не сме една страна, ами две — изведнъж определя удивително точно Волпат. — Като че сме разделени на две страни: там напред само нещастници, тук пък в тила само щастливи.
— Какво да правиш, и те служат за нещо… Без тях не може… Това е основата… После…
— Да, зная, ама не е то така, не е така, много са, па и много им е добре, па и все същите са, па и защо да е тъй…
— Какво да правиш! — казва Тирет.
— Нищо! — добавя Блер още по-просто.
— След една седмица може да сме пукнали! — задоволява се да повтори Волпат, докато си тръгваме с наведени глави.
XXIII
Нарядът
Над окопа се спуща мрак. През целия ден се приближаваше невидим като съдбата и сега вече покрива насипите на дългите трапове, подобно на безкрайна рана.
От тази сутрин сме в окопа — разговаряме, ядем, спим, пишем. С настъпването на вечерта в безграничната яма започва раздвижване, което премахва отпуснатото безредие и събира уединените хора. Това е часът, когато ставаме, за да се заловим за работа.
Волпат и Тирет се приближават.
— Още един ден мина, още един ден като другите — казва Волпат и поглежда тъмнеещото небе.
— То не се знае, нашият ден не е свършил — отвръща Тирет.
Той има дълъг опит в нещастията и е научил, че там, където се намираме, не можем да предвидим какво, ще се случи дори в една обикновена, вече настъпила вечер…
— Сбор!
Събираме се по навик разсеяно, бавно. Всеки се домъква с пушката, с патрондашите, с манерката и с торбата, в която е натъпкано парче хляб. Волпат още яде — бузите му са издути и мърдат. Паради ругае и трака със зъби, носът му е посинял, Фуйад влачи пушката си като метла. Мартро поглежда жалката си смачкана, втвърдена носна кърпа и я прибира в джоба.
Студено е, ръми. Всички треперят.
Малко по-далеч някой повтаря монотонно:
— Две лопати, една кирка, две лопати, една кирка…
Редицата се точи към склада с материали, спира пред входа и отново потегля с инструменти на рамо.
— Всички ли са налице? Тръгваме! — казва ефрейторът.
Слизаме, клатушкаме се. Вървим, без да знаем накъде. Знаем само едно — че небето и земята ще се слеят в една пропаст.
Излизаме от окопа, който вече е почернял като загаснал вулкан и в здрача се озоваваме сред голата равнина.
Големи сиви облаци, натежали от влага, висят на небето. Равнината е сива, слабо осветена, с кална трева и бледи петна от вода. Тук-таме оголени дървета стърчат като извити крайници.
От влажния дим не виждаме нищо надалеч. Впрочем ние гледаме само в земята, в плъзгавата тиня.
— Ама киша!
Из полето мачкаме и газим някакво лепкаво тесто, което непрекъснато се плиска и разстила пред краката ни.
— Шоколадов крем… Крем мока!
По каменливите места — някогашни пътища, сега заличени и станали безплодни като нивята — през лепкав слой войниците стъпват по кремък, който се чупи и скърца под подкованите подметки.
— Също като че ли вървим по препечен хляб, намазан с масло!
Понякога по склоновете на височинните калта е плътна, черна, дълбоко шупнала, като около селски водопой. Във вдлъбнатините — локви, бари, блата с неправилни очертания като дрипи.
Веселяците, които на тръгване бяха бодри и свежи и крещяха „квак, квак, квак“, когато нагазихме във водата, стават все по-мрачни, все по-рядко се обаждат. Дъждът започва да се лее. Плющи. Светлината намалява, помътеният простор се стеснява. По водата пълзят последните жълти и белезникави отблясъци.
На запад смътно се очертават силуети на монаси под дъжда: рота войници от 204-и полк, увити в платнища. Когато се разминаваме, виждаме хлътналите, безцветни лица, черните носове — те приличат на големи мокри вълци. После изчезват от погледа ни.
Следваме пътеката, която сред тук-таме обраслите ниви се превръща в глинесто поле, набраздено от безброй успоредни коловози, изорано в една посока от краката и колелата, които отиват и се връщат.